Бен Канаан, тридесетгодишен едър мъж, висок над метър и осемде­сет, с черна коса и леденосини очи, би могъл да бъде взет за кинозвез­да: Той изрази благодарността си към доброжелателите от цял свят и ме увери, че децата се чувстват добре. В отговор на въпросите ми той каза:

– Не ме интересуват личните нападки срещу мен. Чудя се, дали британците са споменали, че съм бил капитан от тяхната армия по време на Втората световна война. Приемам, че съм ционистки размир­ник и ще продължа да бъда такъв, докато те не изпълнят обещанията си относно Палестина. Въпрос на гледна точка е, дали моята дейност е легална или не.

Настоях да коментира британската позиция и значимостта на случая „Екзодус“.

– Нас, евреите, ни обвиняват за много неща и ние сме свикнали с това. За всеки проблем на Палестинския мандат, който не може да бъде обяснен логично и разумно, британците измъкват старото изви­нение, че това е някакъв зловещ заговор на ционизма. Наистина съм учуден, че още не са обвинили ционистите за своите неприятности в Индия. За наше щастие, Ганди не е евреин.

Уайтхол използва този измъчен жертвен овен, тайнствените цио­нисти, за да прикрие три десетилетия на мръсотии и лъжи – както спрямо евреите, така и спрямо арабите, – на продажничество, измами и предателства в тяхната мандатна администрация. Първото условие, което те нарушиха, беше Декларацията Балфур от 1917 година, която гарантираше еврейски дом, и оттогава до днес непрекъснато нарушават обещанията си. Последната измама дойде от страна на Лейбъристката партия, която, преди изборите, обеща да отвори вратите на Палестина за оцелелите от преследванията на Хитлер.

Аз съм удивен от крокодилските сълзи на Уайтхол за превърнатите в жертви деца. Всяко от децата на „Екзодус“ е доброволец. Всяко от деца­та на „Екзодус“ е сираче след войната. Почти всяко от тях е прекарало години в германски или британски концентрационни лагери.

Ако в Лондон са толкова загрижени за доброто на тези деца, тогава аз ги призовавам да отворят вратите на Караолос за журналистите. Това не е нищо друго, освен концентрационен лагер. Хората там живеят зад бодлива тел, под дулата на картечници, недостатъчни храна, вода и медицински грижи. Срещу тях няма повдигнати никакви обвинения. И въпреки това ги държат насила в Караолос.

От Уайтхол ни обвиняват, че сме се опитвали да ги провокираме да вземат несправедливо решение за мандата. В Европа има четвърт милиона оцелели евреи от шест милиона.

Британската квота евреи, на които се разрешава да влязат в Па­лестина, е седемстотин души на месец. Това ли е тяхното справедливо решение?

Най-после, аз оспорвам правата на британците в Палестина. Имат ли те повече право да бъдат там, отколкото оживелите от Хитлеровия геноцид? Нека да ви прочета нещо.

При тези думи Бен Канаан взе една Библия от писалището в рубка­та, отвори на Езекиил и зачете:

„Тъй рече Господ Бог: Когато ще съм събрал Израилевия дом от на­родите, между които те са разпръснати, и ги очистя от греховете им пред очите на народите, тогава те ще заживеят на своята земя, която съм дал на моя раб Яков, в която са живели вашите бащи и в която ще живеят и те, и децата им, и децата на техните деца, во веки веков.“

Ари Бен Канаан остави Библията.

     – Добре е господата в Уайтхол да не прекаляват в претенциите си. Аз казвам на британския външен министър същото, което един велик човек е казал на един друг потисник преди три хиляди години: „ПУС­НЕТЕ НАРОДА МИ ДА ВЪРВИ“

****************************************************************

Една нощ означава повече от всички други нощи за евреите и това е нощта на религиозния празник Пасха. Пасхата се празнува в памет на освобождаването от робство в Египет. Египтяните, първите потисници, се бяха превърнали в символ на всички врагове на всички евреи през всички епохи. Връхната точка на празника е в навечерието на Пасха, когато се провежда Седер1 – Празника на освобождението, за да се отправят благодарности за свободата и да се даде надежда на онези, които я нямат. За изгнаниците и разселниците преди възраждането на Израел Седер винаги е завършвал с думите: „…Догодина в Йерусалим.“

Чете се Агада, специална книга с молитви, разкази и песни за Пасха, някои от които са били създадени преди три хиляди години. Стопани­нът на къщата рецитира от Библията историята на Изхода от Египет. Стопанката на къщата се приготовлява за него цял месец. Трябва да се изчисти и последната следа от мръсотия, да се приготвят специалните пасхални ястия и украсата.

      Тази година Седерът в малката къща на Бен Канаан в Яд Ел щеше да бъде по-скромен от обикновено. Независимо от това, Сара трябва­ше да изпълни предписаните традиции и ритуали до последната буква. В деня на празника стаите бяха украсени с огромни галилейски рози. Менората – ритуалният седмосвещник – беше лъсната до блясък. Десетките видове специални пасхални курабийки и сладки и всички ястия бяха готови.

За всеки гост имаше специален сребърен винен бокал, който щеше да бъде напълнен четири пъти по време на седера за четирите божи обещания: да създаде, да роди, да спаси чрез изкупление на греховете и да приеме децата на Израел. От виното, което символизираше радост­та, щяха да отпиват и по време на разказа за десетте чуми срещу фара­она, и докато се пееше Песента на Мириам за затварянето на Червено море пред египетските колесници.

На почетното място бе сложена възглавница за удобство на разказ­вача на историята за Изхода.

В средата на масата, близо до свещника, блестеше златната седерна чиния с ритуалните ястия. Имаше мацá – неквасени хлебчета, – за да им напомня, че децата на Израел напуснали Египет толкова бързо, че хлябът им останал незаквасен. Имаше едно яйце, което символизираше драговолното пожертвование, водна гърбица, символизираща настъпва­нето на пролетта, и агнешки бут, спомен за жертвоприношенията пред бога във Великия храм. Имаше някаква смес от орехи и нарязани на кубчета ябълки, и горчиви билки. Сместа символизираше строителния разтвор, от който евреите приготвяли тухли, а билките напомняха за горчивината на робството.

Кити излезе от дома. Заръмя дъжд и тя забърза към трепкащата светлина на фенера откъм плевнята. Влезе вътре и се огледа. Ари седеше с гръб към нея на една бала сено. Тя се приближи до него отзад и го докосна по рамото.

–  Ари, Седерът ще започне всеки момент.

Той се обърна и я погледна, а тя отстъпи назад като ударена. Беше смаяна от лицето на Ари, изкривено от страдание. Очите му преливаха от нечовешка мъка. Той я гледаше, но сякаш не я виждаше. Обърна се, зарови лице в ръцете си и раменете му се сгърчиха безпомощно.

– Ари… трябва да отпразнуваме Седера…

– През целия си живот… през целия си живот… съм гледал как уби­ват всички, които обичам… вече всички си отидоха… всички до един.

Думите му извираха от глъбините на непоносимо отчаяние. Кити беше потресена и донякъде изплашена от почти осезаемото чувство, което измъчваше човека пред нея.

– Аз съм умирал с тях. Умирал съм хиляди пъти. Празен съм отвъ­тре… Нищо не ми е останало.

– Ари… Ари…

Ари се изправи със залитане на крака. Всичката сила, мощ и само­обладание, които го правеха Ари Бен Канаан, бяха изчезнали. Това бе едно уморено и съсипано тяло.

– Защо трябва непрекъснато, ден след ден, да се борим за правото си да живеем?

Годините на напрежение, годините на борба, годините на страдания се надигнаха като мощен прилив. Ари обърна изкривено от болка лице към небето и вдигна юмруци над главата си.

– Господи! Господи! Защо не ни оставят на мира! Защо не ни оста­вят, да живеем! – Могъщите му плещи се отпуснаха, а главата му увисна на гърдите и той остана така, разтреперан.

– О, Ари… Ари! – проплака Кити. – Какво съм направила с теб! Как съм могла да не разбера? Ари, любими… никой не знае колко и какво си изстрадал. Ще ми бъде ли простено някога че те нараних?

Ари бе изтощен до крайност. Той се приближи до една от яслите.

– Най-добре е да влезем в къщата. Чакат ни – рече Кити.

Те излязоха бавно от плевнята. Видяха през прозореца как Сара за­пали свещите и произнасе благословия.

Той се спря, освободи се от нея, стегна се и се изправи в целия си ръст, възвърнал отново самообладанието си.

Той бе вече отново Ари Бен Канаан.

– Трябва да ти кажа нещо, преди да влезем вътре, Кити.

– Аз не съм като другите мъже… може да минат години… може никога повече да не призная отново, че нуждата ми от теб е на първо място, преди всичко друго… преди нуждите на тази страна. Ще можеш ли да разбереш това?

– Ще го разбера, винаги.

Всички бяха в трапезарията. Мъжете си сложиха кръгли шапчици на главите.

Когато Ари се отправи към челото на масата, за да седне на мястото на Барак, Съдърланд докосна ръката му.

– Ако това няма да ви засегне – рече Съдърланд, – аз съм най-ста­рият евреин, присъстващ тук. Може ли аз да разказвам на Седера?

– За нас би било чест – рече Ари.

Съдърланд се приближи до челото на масата и зае мястото на гла­вата на семейството. Всички насядаха и отвориха своите книги с песни и молитви. Съдърланд кимна на Дов да започне. Дов прочисти гърлото си и зачете:

      – Защо тази нощ е различна от всички други нощи в годината? Тази нощ е различна, защото ние честваме най-важния момент от историята на нашия народ. Тази нощ ние честваме неговото триумфално излизане от робството на свобода.“