Евангелските църкви празнуват ден на благодарността с отрупани трапези, по модела на техните американски приятели, които имат традиция, датираща от живота на първите заселници в Съединените щати и Канада. Идеята е да се благодари на Бога за Неговото благоволение, което се е изразило в плодородие и благоденствие.
Канадците празнуват през октомври, а американците през ноември, а при нас традицията е избрала този неделен ден. Пред амвоните в църквите си ще видим красив "букет" от природни блага, които са дело на щедрата Божия ръка. Вярвам, че докато Му благодарим, наистина осъзнаваме какво върши Той за нас всеки ден, а и през нощта. Представете си само за миг да отдалечи планетата Земя от Слънцето с един микрон или пък да я приближи до него.
Подобни събития на общо празнуване неизбежно са свързани с притеснения заради негласното съревнование, защото не всички са благословени еднакво. Едни имат повече, а други не толкова. Тогава се сещам за два примера от Новия Завет. И двата са напълно автентични.
При първия Сам Христос се удиви на бедната вдовица, която даде само две лепти, но това беше всичко, което имаше, и затова Господ я похвали и нейната щедрост възрадва сърцето Му. Вторият случай намираме описан в живота на Ранната църква, в книгата Деяния на апостолите, където ни се казва, че нищо не липсваше на вярващите, защото всичко им беше общо (Деяния 4:32-27).
Няма как да не цитираме и примери от Стария Завет, за да затворим кръга. В книгата на пророк Малахия, последната от старозаветния канон, има един драстичен стих, който можете да прочетете с ума, но може да изречете и със сърцето. Ето го:
"Донесете всичките десетъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, тъй щото да не стига място за него" (Малахия 3:10).
Господ гледа на сърце. Той знае помислите на сърцата ни, познава всичките ни намерения. Знае дали благодарността ни извира от сърцето. Ако е така, тогава ще можем от сърце да изречем заедно с друг един пророк незабравимите думи:
"Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети, и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си" (Авакум 3:17-18).
Иначе казано, благодарността поражда радост. Благодарността е състояние на душата, която принадлежи на Христос, въпреки обстоятелствата. Затова апостол Павел напомня за всичко да благодарим.
Можем ли да го направим от сърце?
По-долу споделям вдъхновен акростих, дело на Наталия Станчева, който е отлично заключение на тези кратки размишения:
Блажен съм за това, че с благини дарил си ме.
Лишения и да е имало, то не задълго е било.
Ако назад в годините, във младостта си, върна се,
Горчиви мигове ще видя, сигурно,
но все съм бил грижливо пазен, на топло сгушен в Твоето крило.
О, как желая всички да прославят Тебе,
Да тръпнат и треперят: и от страх, и от възторг,
А същевременно душите им да пеят,
Разбрали най-накрая: Ти си, който даваш им простор.
На кръст понесъл греховете ми,
Обвит си бил във мерзост, без да заслужаваш.
Срам и слабост, самота и смърт Ти сетил си,
Така че аз от тях завинаги да съм избавен.
Благодарихме ли за Кръста днес?