Винаги съм искал да имаме куче. Когато се роди дъщеря ни Сара, жена ми се предаде и се съгласи, защото когато порасна, Сара също много искаше домашен любимец. Чухме за една жена, християнка, която отглеждаше и развъждаше лабрадори. Затова поръчахме кученце от нея. Изпратихме чека, избрахме името Моли и изчистихме кът, където да поставим възглавницата на кучето си. Кучето дори не се бе родило, но вече беше кръстено, поръчано, платено и даже си имаше място в къщата ни.

Не може ли същото да се каже за нас? Дълго преди да се чуе първият ни плач, нашият Господ ни обикна, призова, избра и даже ни приготви място в дома Си. Ние с Моли имаме повече общи неща, отколкото предполагаме.

Всички ние имаме нужда от грижа и израстване. Ние предпочитаме термините „съзряване“ и „освещаване“ пред думите „отбиване“ и „обучение“, но нима не е едно и също? Подготвяме се да отидем в дома на нашия Господар. Не знаем датата на заминаване или номера на полета, но можем да бъдем сигурни, че някой ден ще видим нашия Баща. Това не е ли и обещанието, на което Давид се надяваше?

„И ще живея в дома на Господа завинаги” (Псалм 23:6).

Къде ще живеете във вечността? Имате ли приготвено място в Господния дом? Ако Неговият дом е и ваш „вечен дом“, какво да кажем за нашите земни домове. Дори и когато сме техни собственици, ние ги притежаваме само краткосрочно. Това не е нашият дом. „Нашата родина е на небето“ (Фил. 3:20).

Ние като Моли се подготвяме за един друг дом.

Не угасвайте, а по-скоро разпалвайте този копнеж за небето.

Божият дом е домът, в който ще живеем завинаги.  „И ще живея в дома на Господа завинаги” (Псалм 23:6).

Източник: Cross Walk

Превод: Петя Зарева