Велика събота. Мълчаливият ден. Ден за покой. Може ли тялото да почива, ако в душата бушуват мисли, които я стопяват? Празник и тъга вървят ли ръка за ръка?

Само онези, които са погребвали любими хора, могат да разберат донякъде какво се случваше в умовете на Христовите ученици, докато Той лежеше в гробницата.

Отчаяние. Пропаднали надежди. Път без изход. Чудя се защо не е казана и дума за Исусовата майка и нейните мисли, но аз съм майка и мога само да се догаждам.

Може ли да се живее без вяра? Невъзможно е. Без вяра и надежда сърцето се топи, излинява и умира. Дори и тялото още да е тук, когато вярата и надеждата са си отишли, сърцето е лишено от въздуха, за да продължи. Това ми помага да разбера постъпката на Юда. В него нямаше нито вяра, нито надежда.

А Христос? Този ден е изпълнен с тайнственост, за да съм смирена и да не високоумствам, а да вярвам безрезервно, дори и без да зная. Вярвам, обаче, че думите на Христос, са дух и истина. Сигурна съм, че разбойникът от кръста в дясно вече се радваше на чудната небесна красота, защото Христос му беше обещал, а за Бога е невъзможно да лъже.

Часовете текат, защото времето отлита. Велика събота е. Празнувам го отново и отново. Нямам причини да мълча.

Дори и тъга да се настани в сърцето, в него живее Царят на мира и Той смирява всяка буря, както тогава.

Очаквам не просто Възкресение. Очаквам Христос отново. Всяка минута, в която тъгата се опитва да надвие, Светият Дух ме подсеща за празния гроб.

Чакам ТЕ, Господи Исусе!

Петя Зарева