С девет изречения е разказана историята за раждането на Вавилон. Сцената е толкова жива и богата, че когато прочетох написаното за пореден път, се изненадах от пестеливите средства и малкото думи на разказвача. Отново съм запленен от гениалността на библейския разказ.
Вавилон, градът, символизиращ бунта към Бога, започва безславно своето съществуване и си прорязва път в световната история, докато достига до окончателното си разрушаване в окончателния човешки бунт.
Целта на хората, основали този град, е да си построят кула, която да стигне до небето и да си спечелят име. Със своите сила и задружност. Със своите изобретателност и постоянство да достигнат до небето и да си спечелят име. И стигат толкова нависоко в своя стремеж, че Бог трябва да се наведе ниско долу, за да достигне до тяхната висока кула, стигаща най-високата точка на небесата.
Иронията е очебийна. Човекът със своята сила иска да си спечели име, но единственото, което успява да направи, е една камара тухли, която показва човешкото безсилие на далече.
Контрастът със следващия разказ е голям.
Бог кани Аврам да Го последва и да отиде в далечна земя. И човекът откликва. Тази покана е съпроводена с грандиозно обещание. Обещание за велико име. Име, което няма да бъде спечелено с много тухли и пот покрай тях. Но е подарък. Име, което Бог прославя и прави за благословение на всички народи.
Когато ние, малките хора, се вземем твърде на сериозно и повярваме в себе си, разрушаваме своето име. Когато тръгнем да се изкачваме нагоре и нагоре, високо в небето, всъщност слизаме надолу и надолу, към земята. Към прахта. Защото Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.
Историята продължава и о, чудо, тя пак се повтаря. Този път в една по-мащабна драма. Народът, благословен с привилегията да носи името на Божия приятел, запрята ръкави сам да спечели своето благословениe. Сам да си направи боговете, които му харесват. И така да си добие име. Да стане като останалите. Силен и влиятелен. Да определя съдбата си сам и независим. И от висините на благословението полита надолу към прахта. И о, чудо, отново на сцената се появява Вавилон. Бедният и унизен народ завършва своя път към небесата в древния град Вавилон. В плен и унижение. Защото Бог на горделивите се противи, а на смирените дарява благодат.
Годините минават. Народът е смирен. Бавно се завръща към Източника на своето благословение.
Но историята се повтаря. За кой ли път? Израил става толкова свят, че не иска дори да се докосне до своя Месия. И за да защити своята чистота и себеправедност, убива Божия Син с ръцете на езичниците. И това е сякаш краят. Царството е дадено на онези, които се покоряват на Божия Дух. Водените от Духа. Славата на Бога слиза не върху градящите кули на себеправедност и достолепие, но върху покорните Нему.
Всъщност истината е много проста. Там, където има себичност и плътски страсти, там има разцепления и разноезичие. Там, където има стремеж към издигане, има провал. А там, където Бог е издигнат и възвеличен, има хармония и мир.
"Ще те направя голям народ; ще те благословя, и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение.Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне; и в тебе ще се благославят всички земни племена."