"Вчера имахме прекрасно поклонение на службата. Както всеки път. В една от песните, които пяхме, се казва: “Мой Господи, обичам Те! Ще те следвам навсякъде…” и тук оживяха думите на Исус, които Той каза на Петър в книгата Quo vadis, Domine. Нерон беше решил да подпали Рим, за да построи своя нов Рим и щеше да обвини християните. Вече бяха започнали арести на вярващи и тези, които все още бяха на свобода, започнаха да го молят да бяга от Рим, за да не го хванат. Петър ги послуша и тръгна.  

Рано сутринта, когато слънцето изгряваше, Петър видя, че има нещо необичайно тази сутрин и сякаш слънцето, вместо да се издига нагоре в небето, вървеше към него. Попита своя спътник дали вижда същото, но той не беше сигурен. След малко Петър вече беше сигурен – слънцето, което приближаваше към него, беше неговият Христос. Падна на коленете си и радостно и развълнувано попита: “Quo vadis, Domine?” (Къде отиваш, Господи?”). Исус кротко и тъжно отговори: “Щом ти напускаш народа ми, Аз отивам в Рим, за да ме разпънат втори път.”  

Разплаках се. Колко ли пъти съм разпъвала Исус в несъзнателния си или съзнателен отказ да изпълня волята Му …  

Живеем във времена, когато думите се обезличиха. Натоварваме обикновени събития с прилагателни като “феноменално”, “епично”, “разтърсващо”. Казваме, че ще следваме Господа вечно и веднага след служба забравяме за обещанието си и се втурваме да си угаждаме.  

Само ако заменим  

“Ще се справя ли?” с “Ще покажа ли Христос?” 

“Ще ме харесат ли?” с “Нека живея така, че да харесат повече Христос, отколкото мен!” 

“Ще отговаря ли на очакванията на света?” с  “Ще отговоря ли на очакванията на Исус?” 

Ще бъде доста по-леко ежедневие, защото всичко това ни е обещано, че и повече ако само търсим Божието царство. Ако само сложим Христос преди себе си. Ако само Го следваме навсякъде, както в песните, които пеем… "