Скъпи читатели, днес разговаряме с Преслава и Красимир Петрови. Те искрено споделят за себе си, семейството, служението, хвалението и посвещението. Вярваме, че ще бъдете насърчени, вдъхновени и предизвикани от разказаното от тях.

Ние сме Краси и Преси. Семейство, което обича добрата музика, автентичните хора и уюта на дома. Женени сме от 5 години, имаме син, който се казва Светослав и е на 3г. В очакване сме на разширяване на семейството с още едно бебе тази година. Наш духовен дом е Национален християнски център, град Пловдив. Служим навсякъде и по всяко време. Част сме от екипа за хваление и поклонение – NCC Music; част сме от екипа за работа с тийнейджъри; също така Краси е част от едно от най-новите ни служения – това за видеозаснемане.

ЕВ: Само месеци ви делят от така наречената „дървена сватба“. Казват, че първите 5 години от брака били критични. Какво научихте за себе си през това време?

Красимир:

Толкова отдавна се познаваме и имаме много дълга история. Преминали сме през какво ли не още преди да се оженим – конфликти, ситуации, раздели. След като се оженихме, осъзнахме, че имаме много по-добър старт в сравнение с много други семейни двойки, които тепърва започват да се учат да се справят с конфликти, да не прикриват проблемите си, но да бъдат проактивни в това да разкриват себе си. Въпреки това сблъсъкът на характери си го има, но най-големият урок, който научих в тези 5 години е, че бракът е най-доброто място, където можеш да приложиш на практика следната мисъл: “По-важно е да даваш живот, отколкото да бъдеш прав”. Случвало се е много пъти да държа на “правотата” си и това убива взаимоотношенията. Любовта обаче е по-силна! 

Преслава:

Ние се познаваме вече от 12 години, тоест имаме дълга обща история от преди да се оженим с натрупани уроци, но със сигурност първите 5 години на брака ни отново разкриха пред мен колко необятна е тази област, когато искаш да се учиш да бъдеш по-добър партньор.

Няколко основни неща, които бих синтезирала: 

Комуникацията е всичко в едно взаимоотношение, а с какво отношение ще избереш да се свържеш с другия и ще споделиш себе си, е изключително определящ за успеха на тази комуникация;

В моментите на конфликт, на недоразумения, на болка или стрес, е добре да си напомням, че ние сме едно, ние сме един отбор, имаме една цел и съпругът ми не е мой враг. Ние имаме общ враг, който дебне да използва човешките ни слабости или обстоятелства, за да ни настройва един срещу друг;

Отделянето на време за интимност, близост (емоционална, духовна, физическа) е изключително важно. Често, особено физическата област, е болна тема за много жени, а оттам и пренебрегвана или отбягвана, поради ред причини; ако имаш нужда от изцеление в тази област, насърчавам те да го потърсиш, защото физическата близост ни е подарена от Бога, за да се свързваме като партньори по начин, по който не можем с никой друг. Разбира се често за мъжката аудитория емоционалната близост представлява енигма, която предпочитат да не разгадават или просто област, в която не са учени как да се разкриват и свързват. Но бих насърчила мъжете да не пренебрегват инвестицията в разговори, споделяне, в планиране на време заедно, в проява на искрен интерес към нежната им половинка, което ще доведе до преоткриване на нейната душевна красота. Това ще разпали любовта и ще затвърди посвещението ви един към друг, като спомогне физическата близост помежду ви да бъде много по-спонтанна, редовна и пълна с наслада и задоволство. Интимността (във всяка нейна изява) е вид духовна защита и воюване, което скрепява брака. 

ЕВ: И двамата имате дарби в областта на музиката? Трябва ли съпрузите да имат общи неща, за да са щастливи в брака?

Красимир:

Мисля, че определено съпрузите е добре да имат общи неща. Музиката е само едно от общите неща помежду ни. Дори ако не беше музиката, пак щяхме да бъдем щастливи и да търсим общи интереси, ценности, мечти и т.н. А общите неща стават все повече и повече с всяка изминала година. Като цяло брака е уникално нещо. Учиш се и ставаш все повече и повече едно с другия, но в същото време ставаш все повече и повече себе си и разкриваш уникалността си и тази на партньора ти.

Преслава:

Да, бих казала, че е важно съпрузите да имат общи неща. В крайна сметка общите ценности, интереси, дейности са основа и предпоставка за добро приятелство. А за мен приятелството дава зелена светлина за успешен брак. Не твърдя, че всичко, към което имам интерес, трябва да се припокрива с това на съпруга ми и обратно, но ако нямаме помежду си нищо общо, което да обсъждаме или споделяме заедно, ако не развиваме взаимен интерес и подкрепа към онова, което ни вълнува дори поотделно, губим възможност да се свържем и сближим по още един начин.

ЕВ: Какво е мястото на жертвата в брака, за да бъде той успешен? Вие лично какво жертвате всеки ден, за да градите?

Красимир:

Както казах по-горе – “По-важно е да носиш и даваш живот, отколкото да бъдеш прав”. За да бъде това възможно жертвите са неизбежни. Не е въпроса да обезличиш себе си, да нямаш мнение или да си мекушав и винаги да се съобразяваш с другия, но избирайки да дадеш живот, в ситуация в която си убеден, че си прав, това си е голяма и трудна жертва поне за мен. Понякога се налага да жертвам неща, които съм свикнал и обичам да правя сам, за да можем да прекараме време заедно или да правим неща, интересни за Преси. Тези жертви са по-сладки и лесни. Мога да давам много ситуации и примери, но определено няма успешен брак без жертва от двете страни. Най-важното според мен е да търсиш винаги най-доброто за партньора си и да не толерираш егоизма си. Бог жертва всичко за нас, така и ние трябва да жертваме себе си за партньора си. Но в крайна сметка тези жертви носят живот на двамата.

Преслава:

Заема основно място. Бракът не е 50/50. Не мога да кажа: "Аз давам своите 50%, когато ти ми дадеш своите 50%." На думи звучи лесно, но практиката показва, че това е един от основните конфликти – кой колко дава, жертва, инвестира. Ако сме честни, в повечето случаи в собствените си очи смятаме, че даваме повече от другия и започваме да се чувстваме жертви. Но самият наш Бог даде 100% от Своето най-добро, за да сме Негови, дори когато ние не Го познавахме, отхвърляхме Го и вървяхме в своите си пътища. От опит съм видяла, че колкото повече моята лична връзка и общение с Бог нарастват и променят сърцето ми, толкова повече това ме води да бъда щедра и жертвоготовна към съпруга си. Ако позволя мъжът ми да се превърна в източника на моето щастие и смисъл, доброволно избирам да поставя човек, а не Бог в центъра на моя живот. А това е нещо подвеждащо и вредно. Така че, да, това да се променям, да жертвам, да давам своите 100%, дори когато другият няма силата или желанието, е пряко свързано с моето лично ходене с Бог. Колкото по-близо стоя до Него, толкова повече моята щедрост и милост ще се уподобяват на Неговите. Само Той може да ме изпълни с благодат да давам като Него; с мир, че Той е моят Снабдител във всеки сезон – както когато близкият ми човек е любвеобилен, щедър, съобразителен, така и когато проявява своята човешка слабост; с мъдрост как да комуникирам сърцето си и да поставям здравословни граници. Да жертваш не означава да си безгласна буква, личност, лишена от емоции, нужди или достойнство. 

ЕВ: Какво е усещането две любознателни очи да ви следват неотклонно и да имитират онова, което правите? Разкажете за предизвикателството да възпитавате син в християнския брак!

Красимир:

За мен това е едно от най-прекрасните неща. Не е лесно, определено. Бог ни е дарил със син, който има много силен характер, знае какво иска, много е упорит, умен и фокусиран във всичко. Изисква се дълготърпение и мъдрост в това да го учим кое е правилно и добро, как може да контролира желанията си и да се учи да отлага някои удоволствия и да бъде търпелив в това да получи дадени неща, защото в повечето случаи, ако получи всичко на момента, това няма да е добро за него в дългосрочен план. Въпреки това за мен е голямо удоволствие и привилегия всеки ден да прекарвам време с него и мисля, че примерът е най-важен. Синът ни, като всяко дете, имитира и иска да е като тати. Когато той вижда как аз се моля, обичам Бог, хваля Го, имам глад за Словото Му, обичам хората, служа, помагам, променям се – Светльо (синът ни) вижда това и рано или късно той ще приеме това за стандарт, който да копнее и следва. Но за мен е важно детето ми да израства в увереност, че баща му има към него любящо, специално отношение – че се удоволствам в това той да е част от нещата, които ме вълнуват, да усеща че го обичам. Аз давам и изразявам любовта си не, защото искам да го контролирам и манипулирам да прави или бъде някой, а защото просто го обичам. Това включва, когато сме заедно да сляза на неговото ниво, да се вълнувам и интересувам от онова, което за него е интересно. Същевременно се старая да развивам баланс, в който детето ни да усеща моя авторитет (в добрия смисъл на думата), когато ситуацията го изисква. Не се опитвам да му бъда просто приятел, който да угажда за всичко и да се страхува да дисциплинира и слага граници, но същевременно не смятам, че детето трябва да се чувства под постоянна критика, нравоучение и хладно отношение, което да го "респектира".

Преслава:

Предизвикателствата са много и различни и в годините, предполагам, ще нарастват. Имайки предвид възпитанието, наследството, миналото на всеки от родителите в комбинация с характера на детето (темперамент, наклонности и пр.) се получава сблъсък, придружен с трудности от най-различен характер. За мен е важно като родители заедно да бъдем последователни в нещата, които усещаме, че са важни да се изграждат в детето ни в съответния сезон и възраст. Идеята не е да научим детето си как да се държи добре, но как да мисли добре (разумно, мъдро, зряло). Един малък пример – още в тази възраст се стараем да го учим да разпознава и назовава собствените си чувства, емоции, изкушения. Особени след някаква ситуация, която не е много ок, винаги насочваме разговар към това какво има в нашето сърце и колко важно е да каним Светият Дух да ни помага да побеждаваме злото и да избираме доброто, след което го демонстрираме и правим заедно. Молим се, четем Божието слово, насърчаваме го с думи, с прегръдки, целувки, когато виждаме добрите действия, думи, отношение, които показва. Тези неща са част от ежедневието на дома ни, като се стараем разговорите ни да са непринудени, естествени (освен, ако ситуацията не изисква по-сериозно отношение и е момент на възпитание), съобразени с нивото, което той може да поеме. Детето е продукт на това, което чува и вижда, затова сме внимателни какво слагаме пред очите му, какво слуша като музика, като думи и мислене от наша страна, защото това е, което то ще приеме за норма. Когато сбъркам, не се опитвам да замаскирам и оправдавам грешката си, но се старая възможно по-бързо да си поискам прошка – мисля че един от най-силните примери е да видиш как родителя ти, който е авторитет за теб, не парадира, че винаги е прав, а неправилните реакциите – оправдани.

Всъщност честността и интегритета на самия родител ще утвърди авторитета му, защото децата не са глупави. Подсъзнателно те усещат, когато има разминаване в говорене и дела и това може само да ги предизвика вътрешно да намразят и отхвърлят този двойствен стандарт, като най-тъжното е, че ако родителят постоянно оправдава себе си, те ще презрат не само него, но най-вероятно и вярата в Бог, която той им "предлага". Сърцето на такива деца се опорочава, а представата им за Бог – изкривява. В заключение бих казала, че е важно родителят дълбоко да осъзнава, че децата са подарък от Бог, а той има привилегията да е техен настойник. Като такъв е отговорен пред Бог да се учи, да се развива и надраства собствените си човешки (често плътски) представи за добро родителство. Това е умение, което се развива и не може да стои в застой, защото детето се променя и не само – Бог е насреща да ни учи и изгражда да бъдем добри наставници на повереното ни от Него. Като родители имаме нужда да си партнираме със Светия Дух и с духовно разпознаване, мъдрост и любов и така да открием най-добрия път към сърцето и съдбата на нашето дете. 

ЕВ: Вие служите като хвалители. Как бихте насърчили хората от вашето поколение да използват дарбите си? Кое е най-същественото в посвещението?

Красимир:

Вярвам, че Бог е вложил потенциал, дарби и таланти във всеки един от нас и ние имаме отговорност да ги развиваме и да бъдем верни на това, което Той ни е поверил. Правейки го вярвам, че Бог се удоволства в това и това Му носи слава. И тук не говоря само за хвалението и музиката. Когато осъзная наистина, че дарбите и потенциала ми са от Бог, това ме мотивира да ги използвам, за да му служа без значение в каква област. Много често въпреки верността си усещам, че зациклям, стигам определени лимити и развитието ми спира. Тогава губя мотивация, но не разчитам на това как се чувствам. Започвам да се моля Бог да ми помага да разгърна и развия на 100% потенциала, който Той е вложил в мен, да разширява пределите ми, да разчупва лимитите ми, да ми дава сила и мъдрост. Тогава започвам да преоткривам в себе си неща, които не съм виждал преди, да получавам идеи и вдъхновение, отново започвам да правя нещата със страст и желание, а не просто, защото знам, че трябва. Колкото до хвалението – музиката е само инструмент. 

Бог се удоволства в сърцата на хората, а музиката често помага на хората да отворят сърцата си към Бога.  Тя не е основата на служението ми и ако беше просто заради музиката, може би нямаше да бъда част от хвалението, защото никога не съм търсил или стремял към такава изява. Когато започнах да уча и да се занимавам с музика си казах: “Господи, защо да го правя? Едва ли ще стана най-добрия китарист, музикант, певец”. И тогава усетих как Бог ми казва: “Може да не бъдеш най-добрият музикант, но можеш да бъдеш най-добрият поклонник”. И най-добрият не сравнено с някой друг човек. Най-добрият спрямо това, което Бог е вложил в мен и ме е направил да бъда. Бог иска ние да бъдем най-добрата версия на себе си, според Неговите мисли и план за нас. Та тези Негови думи към мен и до ден днешен ми помагат да държа фокуса си на Него и да давам най-доброто от себе си, за да прославям Името Му. За да обобщя бих казал, че за да останеш посветен на нещо, най-важни са верността, молитвата, чуването на Божия глас, уповаването на Неговите думи, а не на твоите чувства. А Той е верен винаги!

Преслава:

Служението в хвалението е само част от това, с което служа пред Бог. Да, то е важна част, в която инвестирам от времето, уменията, от себе си и се старая да се развивам, защото Бог заслужава да Му служим с превъзходен дух, но също така бдя над сърцето си служението (под каквато и да било форма) да не се превърне в моя идентичност, в нещото, което ми носи стойност и ме определя… Защото поклонението и служенето нямат нищо общо с платформата, сцената или музиката. Бог е вложил сила, влияние и красота в музиката като изкуство, чрез което с душата и емоциите си да се свържем с Него и да Го преживяваме – както индивидуално в личното ни време с Него, така и в контекста на общото събрание като дом, семейство, но служенето и поклонението отива отвъд нея и засяга всяка наша частица, всичко, което сме. Но на първо място прославям Бог с това, което съм, а не с това, което правя. Нещата, които върша за Него, би следвало да са плод/продукт на отношението ми към и с Него.

Това, което бих насърчила всеки човек, на всяка възраст, независимо от колко време е част от църква, е да намери начин да помага, да служи, да съдейства за Божиите цели на дома, в който Бог го е поставил. Не става въпрос: "Какви са моите таланти и дарби и как аз да бъда забелязан?, а: "Как, Боже, да бъда полезен в Твоя дом? Как да послужа на Твоя народ?" Колкото повече служиш, помагаш и чистосърдечно влагаш силата, ума, интелекта, душата, въображението, уменията си там, където са те поканили и казали, че имат нужда от теб, толкова повече Бог може да разкрие талантите и дарбите в теб. Верността е едно от най-ценните качества в очите на Бог. В словото Си Той казва, че един ден във вечността ще ни посрещне с думите: 

" Хубаво, добри и верни слуго! в малкото си бил верен, над многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си.

Матей 25:21 

В очите на хората признак за успешен служител може да е харизмата, начина на говорене, излъчването, но Бог мери сърцата ни с други стандарти и везни и едно от качествата, които търси в нас е вярност.

Когато си верен на чуждото, на малкото, Бог изгражда в теб твърдост, характер, интегритет и когато настъпи време да бъдеш настойник на "твоето" или "голямото", пътя, който си извървял и цената, която си платил, ще те държат смирен и земен. Бързото промотиране, бързите резултати, това да търсиш винаги удобното, лесното, публичното и своето е сигурен път към гордост, арогантност, липса на покорство, тотално непознаване на Божието сърце, а тези неща довеждат след себе си падение.  

Моля, споделете лично послание за читателите на Евангелски вестник по повод Седмицата на брака!

Красимир:

Бих искал да насърча читателите със следното: ако срещат трудности, да не губят доверието си в Бог. Когато Той е основата на взаимоотношенията ни и даваме място на Неговото присъствие, на Неговия Дух да работи в нас и чрез нас към партньора ни, живот започва да се излива в брака ни, идва освежаване, идва изцеление, идва благословение. Трудности и предизвикателства винаги ще има, но Бог е по-голям и велик от всичко! Тройното въже не се къса лесно! Обичайте се, прощавайте си, отделяйте специално време един за друг, забавлявайте се заедно и не се вземайте твърде на сериозно.

Преслава:

Бих искала да насърча всеки читател със следните стихове, които са моя молитва и копнеж:

"Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене. Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мене Святия Си Дух." Псалми 51:10‭-‬11

Нищо от онова, което Бог има за мен и теб не може да се случи извън Неговото присъствие. Исус Христос не дойде, за да създаде поредната религия, метод, формула за благочестив живот (било то за брака ни, за възпитанието на децата си, за служение и т.н.). Той дойде, за да строши хомота на греха в живота ни и да ни възкреси за нов живот с Него. Благославям всеки един в предстоящите месеци да бъде освежен от Божията благодат и изливаща се любов, защото без лично общение с Него, без Неговото помазание в живота ни, не бихме имали авторитет и сила да извършим каквото и да било, което да отекне и остави следа в духовния или естествен свят. Неговото присъствие променя всичко и дава небесно съдържание на думите и делата ни.