Скъпи читатели,

С радост публикуваме поредното интервю за Седмицата на брака. Представяме ви Венцислав и Диана Боневи. Те са семейство от почти десет години. Имат син Божидар, който е на пет години. Живеят в Стара Загора и учат там. В момента  и двамата продължават своето висше образование, като Венци уча социална педагогика, а съпругата му специална педагогика. От около десет години служат в църквата в град Чирпан като пастирско семейство.

ЕВ: Скъпи Боневи, всеки християнски брак е една приказка, а според Андерсен всеки живот, е приказка, написана от Божиите ръце. Как стана така, че вашите приказки се сляха и поехте заедно по пътя?

Диана: Когато бях част от младежи в ЕПЦ-1 гр. Стара Загора, често се виждахме с младежите от ЕПЦ-1 гр. Русе. Заедно бяхме на "Нова вълна", Карандила, общоградски младежки събирания и прекарвахме много време заедно. Там се запознах с Венци, преди може би 16 години. И тогава още изградихме своето приятелство. На един лагер на Карандила през 2012 г. му бях сърдита за нещо. Вечерта, в която той излезе да сподели нещо, Светият Дух ми каза да говоря с него, за да си оправим взаимоотношенията.  Имахме достатъчно време да говорим и Бог ми помогна да разбера, че с Венци имаме много общи неща. Когато се прибрах в Стара Загора, мислих за времето, прекарано заедно с него. Една вечер се молих и питах Бога дали Венци е точният човек за мен. И чух ясно как Светият Дух ми каза, че е той.  Аз осъзнавах, че той ми липсва и в мен се появи желание да служим заедно на Бога.  Оттогава започнахме по-често да се чуваме по телефона и да общуваме. Случи се така, че след няколко месеца имаше едно младежко в Бургас и ние решихме там да се срещнем. През цялото време усещах, че нещо ще се случи, но не знаех какво. Знаех, че той е правилният човек, който Господ ми изпраща. Същият ден той ми предложи да се сгодим и аз бях уверена, че това е Божията воля за нас. Направихме нашата сватба през юли и още същата година през октомври поехме църквата в Чирпан.

Венци: Моят спомен е, че много пъти съм ходил в Стара Загора на младежки събирания. Там Диди ми направи впечатление, като много активна в младежката група. Но дълги години ние общувахме само като приятели. Тя за известен период ми беше сърдита, но аз държах на всяка цена да запазя нашето добро приятелство. Когато отидох на лагера на Карандила през 2012 г. видях, че тя е там. След това тя дойде и искаше да поговорим. Мисля си, че водихме един от най-пълноценните разговори, който сме имали дотогава. Докато слушах как тя ми говори, успях да усетя, че е имала много сходни преживявания в своя живот до сега. Господ насочи вниманието ми към това колко много всъщност си приличаме. Няма да забравя последната служба в неделя сутрин, когато имаше хваление. Тогава много ясно чух как Светият Дух ми проговори с думите, че това е жената, която ще издига ръцете ми към Бога. Аз бях наистина изненадан, защото за първи път чух подобни думи. Но тогава аз не ѝ казах за преживяното. Когато се прибрах в Русе, започна да ми липсва. Спомнях си за разговора, който имахме на Карандила и ми се искаше отново по същия начин да мога да говоря с нея. Затова често й се обаждах и ние говорихме с часове. Никога няма да забравя един наш разговор, в който аз й казах, че Господ ми е говорил, че ме е призовал за пастир на църква. Когато ѝ казах това, тя реагира съвсем спокойно и ми каза, че за нея не е проблем да стана такъв. Тя беше първата жена, с която съм споделял това и не се е уплашила от думите ми. Това ми даде още по-голяма увереност, че тя е жената, която Господ ми е приготвил. Няколко месеца след това се срещнахме по повод едно младежко събиране в Бургас. Аз бях убеден, че това е жената, която Господ ми изпраща за да служа на Него. Бях купил годежен пръстен, с който исках да я изненадам. Там на плажът в Бургас я попитах дали иска да стане моя съпруга. След нейното съгласие, ние започнахме да организираме своята сватба. Оженихме се през 2013 г. на 13 юли. Когато се преместих да живея в Стара Загора, аз не знаех какво ще работя. Смея да кажа, че тръгнах с вяра, без да знам какво ме очаква. След сватбата ни предложиха да влезем в активно служение. Ние се молихме и Бог ни говори директно, че мястото ни е в Чирпан. През октомври месец ни ръкоположиха в дяконски сан и ние поехме грижата за църквата.

ЕВ: Какво открихте един у друг, което смятате за незаменимо и ценно за вас самия?

Диана: Винаги ми е правило силно впечатление колко сериозно се държи Венци и какви добри библейски познания има. Винаги е бил много добър слушател и ме е подкрепял във всеки мой избор. Той ми е давал стабилност, спокойствие и увереност, каквато не съм получавал. Харесвам неговото търпение и толерантност, която аз не притежавам. Аз съм много емоционална и пряма, докато той е моята противоположност. Това е едно от нещата, поради които е лесно да служим на Бога заедно, защото така се допълваме.

Венци: Това, което открих в Диди и толкова много ме впечатли е, че тя е открит и директен човек. С нея се чувствам свободен да говоря по най-различни теми. Привлечен бях от нейната искреност в служението ѝ към Бога.

ЕВ: В книгата Еклисиаст мъдрият Соломон пише, че „тройното въже не се къса лесно“. Венци е богослов и знае, че авторът визира Бога, като главно действащо лице в един брак. Моля, пояснете дали това е вярно за вашия брак и как именно?

Диана: Не обичам, когато някои хора се представят за перфектното християнско семейство. И показват изкуствена духовност и стабилност, която не отговаря на действителността. Едно от нещата, на които аз много държа, е да изказваме това, което мислим и чувстваме на глас. Никога не си лягам с нещо недоизказано или скрито в себе си. Научих се да разпознавам, когато идват лъжливи мисли в ума ми, които са насочени към брака, служението, работата или образованието ми. Колкото и да ми е било трудно Бог ме научи да уважавам съпруга си и да го ценя, въпреки нашите различни характери и виждания. Когато служим заедно е най-пълноценното ни време и тогава Господ разкрива ясно защо ни е събрал.

Венци: Дори и в моментите, в които идват мисли на съмнение, дали поради различни ситуации или битовизми, дори и тогава си напомням, че точно Бог ми говори и то достатъчно ясно за мен, че тя е моята съпруга. Винаги виждам Божията намеса  във взаимоотношенията ни и служението ни пред Него. За мен това е достатъчно силно доказателство, че Той е основната нишка в нашия семеен живот.

ЕВ: Господ ви е благословил с дете, което сигурно отразява и двама ви по различни начини. Как реагирате, ако откриете, че детето ви е с голям потенциал? Какво предприемате?

Диана: Нашият син Божидар е на 5 години. Това, което аз виждам в него е, че той е много чистосърдечен и искрен. Виждам, че той проявява някаква музикалност. Когато вижда, че баща му свири на китарата, а майка му пее на микрофона, взема и той участие. Когато са болни неговите учителки от детската градина, вечер той се моли за тях. Обича много животните и детските библейски истории.

Венци: Аз се радвам като виждам, своя син да иска да пее християнски песни и понякога казва: „Тате, днес аз ще проповядвам, а ти ще си почиваш“. Винаги го насърчавам вечер преди лягане да се молим заедно. Откривам в него особен интерес към музиката. Той има желание да се научи да свири на пиано и китара. Вярвам, че един ден този потенциал ще бъде развит достатъчно и ще служи на Бога.

ЕВ: Като християни всички ние имаме духовни дарби и Господ очаква от нас да сме части от някакво служение. Какво е вашето и как се подкрепяте взаимно в него?

Диана: Когато влязохме в служение, ние бяхме млади и не знаехме какво ни предстои. За тези десет години Бог ни научи да се молим заедно, да служим заедно,  да воюваме заедно, за да бъдем успешни в служението. Господ ни говори едновременно еднакви неща и на двамата и усещаме Неговото водителство многократно. Последните години Бог насочи нашето внимание към това, как пълноценно да използваме дарбите Му, в нашето служение и да обучаваме други хора. Винаги съм се вълнувала, когато съм чела в Словото как практически да го изпълнявам. И когато слушам Венци от амвона, виждам призива му и размишлявам как да бъда по-пълноценна в служението ни. Аз не обичам показността и фарисейщината, затова никога не съм стремяла да бъда видяна и слушана. Научих се да говоря тогава, когато Бог иска от мен това, да подкрепям и насърчавам мъжа си, и да не се опитвам да бъда над него, въпреки че сега е модерно.

Венци: Нашето служение е да бъдем пастирско семейство в град Чирпан. Вярвам, че на мен Господ ми дал помазание да проповядвам Неговото слово. Също така да бъда достатъчно способен да се грижа за хората, които ми е поверил. Моята съпруга винаги ме подкрепя с молитва. Също така участва в хвалебствената група и в момента се занимава с младежите в църквата.