Предишната част можете да прочетете тук.
Молитвата с прошение ни е разрешена и заповядана. В Господнята молитва намираме думите: „Дай ни насъщния хляб.“ И без съмнение тя повдига теоретичен проблем. Можем ли да вярваме, че има случаи, когато Бог наистина променя действието Си в отговор на предложения от хората? Защото безкрайната мъдрост няма нужда да ѝ казват какво е най-добро, а безкрайната доброта не се нуждае от подтик да го направи. Но пък Бог не се нуждае и от никое от тези неща, които се извършват от ограничени създания, независимо дали са живи или неодушевени. Той би могъл, ако реши, да поддържа телата ни чудотворно без храна; или да ни дава храна без помощта на фермери, пекари и месари; или знания без помощта на учени хора; или да обръща езичниците без мисионери.
Вместо това Той позволява на почвите, времето и животните, мускулите, умовете и волята на хората да сътрудничат в изпълнението на Неговата воля. „Бог“, казва Паскал, „постанови молитвата, за да придаде на Неговите създания достойнството на причинно-следствената връзка“. Но не само при молитвата; всеки път, когато действаме, Той ни дава това достойнство. Не е наистина странно, нито по-малко странно, че моите молитви би трябвало да повлияят на хода на събитията толкова, колкото влияят и другите ми действия. Те не са посъветвали Бога, не са променили Божието мнение – тоест Неговата върховна цел. Но тази цел ще бъде реализирана по различни начини според действията, включително молитвите, на Неговите създания.
Изглежда, че Той не прави нищо от Себе Си, което би могъл евентуално да делегира на Своите създания. Той ни заповядва да правим бавно и неусетно това, което Той би могъл да направи съвършено и в миг на око. Той ни позволява да пренебрегнем това, което Той иска да направим, или ни позволява да се провалим. Може би не осъзнаваме напълно проблема (така да го наречем), как е възможно ограничени свободни воли да съществуват съвместно с Всемогъществото. Изглежда, сякаш във всеки момент това изисква нещо като божествена абдикация. Ние не сме просто получатели или зрители. Или сме привилегировани да участваме в играта, или сме принудени да сътрудничим в работата, „да размахваме нашите малки тризъбци“. Дали този удивителен процес не е просто Сътворение, протичащо пред очите ни? Това е начинът, по който Бог прави нещо (сериозна работа) – всъщност прави богове от нищото.
Така поне ми се струва. Но това, което предложих, може да бъде в най-добрия случай само умствен модел или символ. Всичко, което казваме по такива теми, трябва да бъде просто аналогично и параболично. Несъмнено нашите способности не могат да обхванат Реалността. Но във всеки случай можем да се опитаме да изхвърлим лошите аналогии и лошите притчи. Молитвата не е машина. Не е магия. Тя не е съвет, предложен на Бога. Нашето действие, когато се молим, не трябва, както и всички други наши действия, да бъде отделено от непрекъснатото действие на самия Бог, само в което действат всички ограничени взаимовръзки.
Би било още по-лошо да мислим за тези, които получават това, за което се молят, като за вид придворни любимци, хора, които имат влияние върху трона. Отхвърлената молитва на Христос в Гетсимания е достатъчно доказателство срещу такова схващане. И не смея да пропусна сериозните думи, които веднъж чух от опитен християнин: „Видях много поразителни отговори на молитви и не малко, които смятах за чудодейни. Но те обикновено идват в началото: преди обръщането или скоро след него. С напредването на християнския живот те са по-редки. Отказите също не само че зачестяват; те стават по-очевидни, по-категорични.“
Това означава ли, че Бог отхвърля онези, които Му служат най-добре? Е, Онзи, който Му служи най-добре от всички, каза, непосредствено до Неговата измъчена смърт: „Защо ме изостави?“ Когато Бог стане човек, този Човек, измежду всички останали, е най-малко утешаван от Бог, в Неговата най-голяма нужда. Тук има мистерия, която дори и да имах силата, може би нямаше да имам смелостта да изследвам. Междувременно, малки хора като вас и мен, ако молитвите ни понякога се удовлетворяват, извън всякаква надежда и вероятност, по-добре да не правим прибързани заключения в наша полза. Ако бяхме по-силни, вероятно Бог щеше да не е толкова нежен с нас. Ако бяхме по-смели, може би щяхме да бъдем изпратени, с много по-малко помощ, да защитаваме много по-отчаяни позиции в голямата битка.
Превод: Пеги Бонова