От известно време, след като оставя малката ни дъщеря Дария в детската градина, ходя до реката. Вървя бързо, защото въпреки че съм бивш атлет, много не обичам да тичам, предпочитам спортното ходене. Хоумофисът, колкото и да изглежда привлекателен, си има своите големи минуси и един от тях е обездвижването.
На реката по това време на годината рано сутрин е разкошно. Прохладно. Свежо. Красиво. Гледката спира дъха ти и те кара да търсиш Онзи, който е сътворил всичко това. И в търсенето си Го намираш, и се получава чудесен разговор. Понякога само пееш. Сърцето ти, умът ти, цялото ти същество пее. Понякога изплакваш това, което ти тежи. Понякога воюваш и се застъпваш в молитва за другия. Но винаги си благодарен. Понякога усещаш как не можеш да поемеш цялата красота на необятното, сред което си поставен (с определена цел) и умът ти не може да каже, не може да помисли нищо друго, нито да измисли дума, с която да изкаже възхищението си. Просто стоиш в захлас и преклонение.
Но не за това ми е думата. Един ден, вървейки покрай брега, определена част от реката ме накара да се спра. На едно и също място, на една и съща река имаше както място, което беше блатисто, а в същото време само на пет метра от него другата част от реката течеше бързо с игриви малки подскоци. Водата се движеше така, сякаш бързаше за някъде и те увличаше да я гледаш и да я последваш. А водата в блатото изглеждаше лъскава, не помръдваше, лъчите на слънцето се отразяваха в нея и ако по края си нямаше зеленясало и не миришеше, би изглеждало чудесно място за почивка. О, и жабите. Чуваха се много жаби, които викаха една през друга. Надвикваха преминаващите коли дори.
Не е като да не съм виждала и друг път подобна картина. Не е като да не минавам за пореден път оттам, било по залез, разхождайки се с децата, търсейки патици, или сутрин, тренирайки, но това, което ме накара да спра, е аналогията, която изскочи в ума ми.
Тази картина е чудесна илюстрация на нашето християнско общество. Има християни, които толкова удобно са се настанили в своя начин на мислене за това как се случва ходенето с Бога и животът въобще, казвайки правилните думи, правейки правилните жестове, изглеждайки свети и близки с Него. Обаче, когато се погледне по-отблизо животът им, се вижда, че, всъщност, те си стоят в своето местенце от блатото, без да усещат, че то мирише лошо и не правят нищо друго освен да крякат.
А има християни, които се наслаждават, плувайки в дълбоките води на живота в Духа. Тях няма да ги чуете да крякат. Те са като красивите риби – идват до тебе и ти показват красотата си. Защото хората, живеещи с близка връзка с Бога, са просто красиви и те привличат с присъствието си, защото и ти искаш да имаш това, което те имат. Няколко риби може да направят подскок и да те подканят да се гмурнеш в дълбокото и сам да усетиш красотата от живота с Исус.
След тези размисли ми стана мъчно, че има такова разделение сред християните. Че ние, които носим името на Христос и сме призвани да примиряваме света с Бога, всъщност отблъскваме хората от Него с прекаленото си говорене и съдене. След това започнах да ровя аз от кои съм – щастлива риба, която плува или разговорлива жаба, която не спира да кряка.
След още малко вървене по-нагоре осъзнаваш, че началото и на реката, и на блатото е едно и също. Но някъде по пътя някоя мъничка красива тревичка те спира и водата започва да се усуква покрай нея. Харесва ѝ. Появяват се и други тревички и водата спира да тече жизнерадостно надолу и да напоява, а се застоява на едно място, очарована от новите си открития. И, докато се очаровВа, не усеща как се вмирисва и става непривлекателна и нездравословна.
Същото е и с християните в блатото. Слушат Словото. Четат Словото. Живеят със Словото и изведнъж някоя новост изскача пред очите им, която е толкова истинска, толкова “яка” и толкова много прилича на Словото, че не виждат малката разлика между Божието Слово и човешката добавка. Но, запленени от новото, се нахвърлят върху него и не усещат как попадат в плен.
Добрата новина при гледката на “моето” блато е, че имаше и изходен път. Блатото не беше обкръжено от всички страни. Можеше да се излезе. Стига да искаш да се изтръгнеш от хватката на крякащите жаби.
Много е интересно покрай реката…
“Затова който мисли, че стои, нека внимава да не падне.”
(1 Коринтяни 10:12)