В ежедневието някак “неволно” си позволяваме да изпитаме огорчение. И за всеобщо оправдание, мислим, че този, който ни е огорчил е сгрешил, а огорченият някак е оправдан по презумция. Дали това е правилно?
Разбира се, грешката на човека, който предизвиква огорчение у другия не бива да остава незабелязана. Но, фокусът тук е върху човекa, който, дори не подозира, че извършва грях като се поддава на огорчението си.
Духът на огорчение е бесовски и не е от Бога, той трябва да бъде разобличаван и отхвърлян възможно най-бързо след като е разпознат. Често (напълно неподозирано) самият човек, поддал се на огорчението, си позволява това горчиво семе да пусне дълбоки корени и да оплете многостранно душата му. Колкото повече минава време и неизлекуваното огорчение се самоотглежда, толкова повече конфликти в личността на човека ще изплуват на повърхността.
Неслучайно апосотол Павел съветва вярващите: „Нека всякакво огорчение, ярост, гняв, вик и хула заедно с всяка злоба да се махнат от вас.” (Ефесяни 4:31)
Словото много ясно определя огорчението като първостепенен фактор при изпитването на гняв. Показването на гнева не е само външен израз на проблема, той може да бъде заплашително насочен навътре и да води към личностно самоунищожение. Човек дори може да е спокоен и отработил всичките си външни прояви, но да не подозира, че храни този зъл дух в себе си. Възникването на дори обикновени ситуации, които не би трябвало да го засягат, могат да засилват нараняващото огорчение и същият демон да го унищожава отвътре.
Какво е нужно да направим, за да отхвърлим възможността да станем роби на този неподозиран грях? Първостепенно значение за нашето правилно прозрение в тази посока е осъзнатата нужда от духовно прочистване. Когато дадем заявка за това със сигурност Бог ще започне да работи в душата ни! Тези процеси никога не са леки и обикновено протичат с многопластови болки и стенания. Крайният резултат обаче е най-важният за душата на огорчения човек.
За да се пристъпи към действие, първо е нужно, човек да осъзнае огорчението си и да го вербализира. Това със сигурност ще вентилира болката, но няма да изчисти самото огорчение. Нужно е по-дълбоко познание и разбиране за този дух на разруха, нужно е да се познават стъпките, чрез които човек може да излезе от схватката му. Когато човек носи огорчение в себе си, той започва да губи своята радост. Обикновено, това се е натрупало в годините и е започнало промените в човека, които могат да го доведат до самота. Нещата, които се случват около него, сякаш започват да имат по-тъмна окраска и сетивността му към негативното се изостря. Духът на огорчението е завладял територията си и е започнал разрухата.
Не подозирайки, че това е грях, човекът изпитал огорчение, може да започне да осъжда другите, да захранва в сърцето си други негативни чувства и прояви. Приемайки твърдостта на убеждението може да се стигне до проява на вътрешна злоба, неудовлетворение от съдбата или към изолиране със страх от повторно нараняване. Невъзможността да се погледне през очите и сърцето на другия човек, дава плод на егоцентризъм и себеправедност.
Това вече, оформя една по-пълна палитра от грешно виждане на ситуациите и неправилен подход към света, както и измества върховенството на Бога.
Взимайки нещата в свои ръце, ние винаги изместваме настрана Господ и пренебрегваме Неговата воля. Първостепенната задача на дявола вече е в ход! Трудно е за разбиране и още по-трудно за живеене, но когато човек получи ясно изобличение от Духа, започва да търси смисъла, причините и начина за излизане от този капан.
Вероятно, някъде във времето назад, дяволът се е постарал да сложи този капан на огорчението и е възможно неусетно да сме влезли в него. Аз лично съм го осъзнала и съм потърсила изход от този лабиринт. Хората, които са ни огорчили някога, също е възможно да са били огорчени в живота си и тяхната реакция да е болезнено засягаща, като проява на компесаторно поведение. Така самите ние попадаме и ставаме участници в този омагьосан кръг.
Самоосъзнаването, продиктувано свише и болезненото прочистване са единственият ни изход да се измъкнем от опасната лепкава мрежа. Как да стане това? Трудно е за сам човек. Ние сме твърде подвластни на емоциите си и на вечно досадното и взискателното его. Нужно ни е повече от моментно просветление, нужно ни е задълбочено познание върху вражеските атаки и най-вече ни е нужно да познаваме Силата, която ще ни направи свободни от всеки разрушителен дух!
Господ е верен, Той изпрати в човешки образ Сина Си, за да ни даде учението, наставленията Си и смисълът да Го следваме. Исус ни даде куража, показвайки ни нечовешката Си мощ в победата над всеки земен грях. Той ни даде вярата и надеждата, че за нас е възможно, когато Го проумеем, когато изберем Неговия път и дръзнем да го извървим! Славата да е изцяло на Господ!
„Върни ми радостта на спасението Си и ме поддържай с дух свободен.“
Псалми 51:12