Подобно на политическите партии богословските позиции също имат ляв и десен спектър. Условно те могат да бъдат наречени „либерализъм” и „фундаментализъм”. Казвам условно, понеже тези две понятия често се използват доста произволно. Може би затова си струва накратко да обясня смисъла, който влагам в тях.

Под либерализъм аз имам предвид вяра, която се е адаптирала към съвременните настройки до степен, в която започва да се определя и съизмерва с тях. По този начин за един либерал би представлявало трудност да вярва в неща като чудесата, божествеността на Христос, всеобщата човешка греховност и боговдъхновеността на Библията. Едно такова християнство естествено гравитира повече към социална дейност и морален пример. Съизмерено с историческата християнска ортодоксалност обаче, според известните думи на Ричард Нийбур, при него „един Бог без гняв, води един безгрешен човек в царство без съд чрез служението на един Христос без кръст”.

Фундаментализмът от друга страна, според апологета от семинарията „Фулър” Едуард Карнел, може да бъде виждан като „ортодоксалност, която се е превърнала в култ”. Под това странно определение той има предвид, че хора, чийто възгледи не са непременно неправилни богословски, започнат да поставят неоправдано голямо ударение върху несъществени части от тях и да ги издигат до степен на основание за разделяне. Такива детайли може да са начинът на водно кръщение (поръсване срещу задължително пълно потапяне; кръщаване на деца срещу кръщаване по вяра), формата на поклонение (стил на музиката, използване на определени музикални изнструменти), есхатологични виждания (напр. премилениализмът и грабването на църквата в определен момент са единствено приемливи), етични кодове (неща като пушене, пиене на алкохол, ходене на кино или игра на карти са светски и грешни), възгледи за сътворението (напр. светът е бил създаден за 7 буквални дни по 24 часа всеки и нищо друго не подлежи на обсъждане). Когато някой християнин държи мнение, различно от техните, той е определян като подозрителен или направо отпаднал. Често това се приема за достатъчна причина за прекъсване на общението с него. Именно пред това се е изправил и Били Греъм, когато цяло група църкви го обявяват за „либерал” и „отпаднал от вярата”, понеже решава, че е готов да работи в своите евангелизационни походи и с римокатолици, стига те да не му поставят никакви условия относно това, което ще проповядва.

Поне една от причините за подобно залитане може да бъде объркването на това, което можем да наречем степенуване на вярванията според тяхната значимост. В една съвсем условна „система” най-важно заемат т. нар. догми – вярвания, приемани от цялата църква и често утвърдени на вселенски събори. Такива са божествеността на Исус Христос, монотеизмът, изкуплението на кръста (но не и неговият механизъм), Второто идване на Христос, възкресението на мъртвите и др. Те са това, което по думите на Викентий Лерински е било вярвано „навсякъде, от всички и по всяко време”.

Вторият тип учения са „доктрините”, които могат да се определят като специфични вярвания, формиращи деноминационна идентичност. Тук влизат неща като водното кръщение чрез пълно потапяне на повярвали хора за баптистите или учението за предопределението за презвитерианите. Накрая имаме една трета група, която можем да определим като лични мнения. Те не са изисквани нито от общохристиянски догми, нито от деноминациони доктрини. Въпреки това някои от тях може да са доста влиятелни – като напр. примерът с времето и начина на сътворението, който споменах по-горе.

Когато доктрините или дори личните мнения започнат да се поставят на мястото на догмите, настава хаос, понеже това, по което на християните им е позволено да спорят, е поставено като критерий за истинност и вярност. Именно това има предвид Карнел, когато казва, че фундаментализмът е ортодоксалност, станала култова.

Консервативното евангелско християнство в България винаги е изпитвало страх от либерализма. Това е достигнало до степен, в което последният се е превърнал в бухалка, с която можем да налагаме хората, с които не сме съгласни, определяйки ги като „либерали”. Тук обаче възниква един сериозен проблем. Доста често тези, които използват този прийом, са водени именно от фундаменталистки манталитет. Така страхът да не бъде някой набеден за либерал, тласка в една култова (по Карнел) посока.

Дълбокото ми убеждение е, че както либерализмът, така и фундаментализмът са еднакво нежелани крайности. Вместо тях това, от което се нуждаем, е едно дълбоко вкоренена вяра, изразяваща се в това, което К. С. Луис нарича „обикновено християнство”. То ще бъде достатъчно проницателно, както за да държи здраво това, от което не може да се отстъпи, така и да разпознава въпросите, по които християните могат да се съгласят да не са съгласни, без това да води до прекъсване на общението между тях. То няма да се страхува да изповядва историческата християнска ортодоксалност срещу учудения свят, но ще има и достатъчно увереност, за да откаже да бъде сплашено и да се откаже да мисли критично само защото някой вика, че ако не тича в най-голямата крайност на дадено учение той е „либерал”.

Това е едновременно благодат към инакомислещите и стоене твърдо в свободата на Христос, която отказва да се предаде под робско иго (Гал. 5:1).