Наскоро се разхождах дълго с мой приятел, който сравнително неотдавна беше предал живота си на Христос. Той ентусиазирано ми изложи своите виждания за смисъла на библейския текст, който четеше в момента. Да си призная, това, което той каза, според мен беше отчасти наивно и отчасти неправилно и ние с удоволствие поспорихме, както имахме навик да правим от време на време. Не с желание да убедим другия, че сме по-прави, а по-скоро като обмен на мнения. Поне за мен беше приятно и освежаващо.
В последно време подобни случки ми напомнят нещо, над което се замислям все повече. Доколкото мога да преценя моят приятел е умен човек и искрено вярващ в Христос, който приема Библията за авторитет и се стреми да разбере нейния смисъл и приложение спрямо живота. Неговото лутане и търсене бяха част от един съвсем естествен процес на израстване, за който няма пряк път. В този смисъл дори грешките му бяха нещо положително в дългосрочен план.
Моят собствен път в някои отношения беше много подобен. Поглъщах жадно Библията и християнска литература с по-големи темпове отколкото умът и възрастта ми позволяваха да осмисля. В резултат на това в главата ми редовно имаше каша от въпроси, които често ме тласкаха към противоположни отговори, а това, което днес ми се виждаше неоспоримо и сигурно след година-две се оказваше разклатено. Правех своите грешки, бърках, от време на време преминавах през кризи, променях мненията си, но с течение на времето (надявам се) растях. Ако има различен начин за това аз поне никога не съм го откривал.
Мисля си колко е важно да бъдем чувствителни към хората, които минават по този път. Разбира се, те трябва да бъдат научени на основите на вярата, с които не може да се правят компромиси. Но отвъд това те трябва да намерят в християнската общност сигурно място, на което могат да търсят, да задават своите въпроси и да търсят отговори в различни посоки – с една дума да мислят свободно. Ние можем да им споделяме своите знания и опит, но това е нещо много различно от настояването те да станат във всичко като нас. Именно тук толерантността в различните мнения по някои второстепенни въпроси или търпение към хората, които все още не са достигнали до определено виждане е толкова важна. Павел е чудесен пример в това отношение:
И тъй, ние, които сме зрели, нека мислим така; и ако мислите вие нещо другояче, Бог ще ви открие и него. (Филипяни 3:15)
Да можеш да споделиш с някой своето различно мнение и да поспориш с него, понеже не си съгласен, но цениш това, което има да ти каже е истинско богатство. Това е едно от нещата, които подпомагат най-ефективно духовния растеж.
Желязо остри желязо; Така и човек остри лицето си срещу приятеля си. (Притчи 27:17).
Обратно, опита да „унифицираме“ хората в църква, да ги прекараме през някакъв вид калъп, при който всички отговори биват задаване и се очаква те да бъдат безпрекословно приемани като последното се счита за духовност обикновено не ражда зрялост, а законничество и стимулира нагаждачество – една отвратителна в духовно отношение черта.
Истинската духовна свобода не идва, когато забраним на човек да задава въпроси и да има съмнения, а когато стоим до него и му помогнем в процеса на лутане и търсене на отговори. Този процес е бавен, труден, понякога болезнен и винаги донякъде хаотичен. Но както казах аз поне не зная друг път към истинска зрялост.