В Псалм 74, чийто автор е хвалителят Асаф и който носи заглавие „Плач за оскверненото“ писателят се оплаква, че Бог вече не помага на народа му, но фокусът сякаш пада на следните стихове, които представляват риторични въпроси:

"Докога, Боже, противникът ще укорява?

До века ли врагът ще хули името Ти?

Защо теглиш назад ръката Си, Да! Десницата Ти?

Изтегли я изсред пазухата Си и погуби ги."

Ясно, това е молба Господ да се активизира и да спре да е пасивен по отношение на Своя народ. Зачудих се обаче защо Бог трябва да извади ръката си от пазвата Си, а не да спре да кръсти ръце или да ги извади от джобовете Си, както бихме се изразили днес. 

След изследване разбрах, че просто по времето, когато е писан горният текст, не е имало джобове – те стават част от дрехите столетия по-късно (консултирах се със специалист по темата за облеклата). "Да сложиш ръка в пазуха" е бил типичният израз за някой, който бездейства.

Това проучване ме подсети за Мойсей, когато Бог го изпрати със специална мисия да изведе евреите от Египет. Мойсей обаче се колебаеше, шикалкавеше, искаше гаранции, че народът на Израел ще го послуша. Бог му даде две знамения. Едното беше, че когато сложи ръката си в пазухата си (Изход 4:7), тя стана бяла, прокажена, а когато пак я сложи и извади от там, ръката върна първоначалния си, нормален вид. Много съм се чудила що за знамение е това. 

Сега си мисля, че Бог просто показа на бъдещия велик водач на народа на Израел, какво би могло да се случи с ръцете, и въобще с човека, който бездейства, когато Господ му дава призвание. Проказата е тежка болест, но подобно на "бялата смърт", съпътстваща премръзването, страдащият не чувства нищо – месата му капят, той се разпада, но без болка, той умира, съответно от студ, но се чувства добре, дори се съпротивлява, отказва да съдейства на искащите да му помогнат. 

Когато сме пасивни за дълъг период от време, когато се дърпаме от това, което е призванието ни, полека ни обхваща едно по-страшно от мъка, от страдание, от депресия и огорчение, състояние на безчувственост, безразличие, на духовна проказа. Нищо от това, за което преди сме горели, не ни вълнува, за нищо не ни е грижа, принизяваме се, ояждаме се подобно на манджурците, добре обслужени и обгрижени от китайците, превърнали се от велики войни в тантурести чичковци, завладени, в крайна сметка от доскорошните си пленници…

Бог казва, че който не събира заедно с Него, той разпилява. Ако не действаме драговолно за добрата кауза, често сме съучастници на неправилното, ако мълчим за правдата, има вероятност да се съгласим с неправдата, макар и неволно. Нека да си припомним крилатата сентенция на Едмънд Бърк: „За да победи ЗЛОТО е нужно само ЕДНО, добрите хора да не правят НИЩО! 

Второто знамение, дадено на Мойсей, беше пак свързано с активността. Бог го даде на овластения, на призвания да води, да координира, да напътства. Тоягата, символ на сила и власт, пусната от ръцете на призования към лидерство Мойсей, се превърна в змия… 

Властта, изпусната от контрол, от божествен инструмент, служещ на хората, се превръща в сатанинска заплаха. Неслучайно и египетските магьосници успяха да направят същото. Върната в ръцете на точния човек, обаче, змията, отново се превърна в тояга и възстанови правилните си функции…

По-късно именно тази тояга бе използвана от Бога, за да върши Той знамения и да допуска язви в Египет, които се превърнаха в символ на Божията мощ, която не може да бъде победена – от водата, превърната в кръв, до разделянето на Червеното море, което се превърна в спасителен път за избавлението на Божия народ.