Скъпи приятели, отново е време да празнуваме Деня на християнското семейство, който съвпада с Благовещение. Днес споделяме с вас разговора със Стефан и Пеги Бонови.
ЕВ: Пеги и Стефан, кое прави християнските семейства по-специални или различни от останалите? Моля, разкажете ни накратко за вашето семейство за онези, които не ви познават.
Стефан: Заедно сме почти 30 години. Запознахме сме в църква – на младежките събирания в нашия град (Петрич). Бяхме непохватни, срамежливи, съвсем зелени. И все пак се сприятелихме, постепенно връзката прерасна в нещо повече, сгодихме се и останалото е история. Вероятно нашето семейство не се различава много от всички други, които са преминали през обичайните клатушкания на първите съвместни години. Мина време докато напаснем характери, навици и стил на живот. Междувременно се родиха и двете ни момчета – Павел и Васили. Двамата пораствахме заедно с децата. Поглеждайки назад в ретроспекция, животът досега беше едно добро приключение.
Пеги: Ако с нещо дадени семейства са различни от повечето семейства, то трябва да е защото самите хора са различни. Трудно ми е да генерализирам, но за себе си мога да кажа, че винаги съм била безкрайно благодарна за Стефан. И ако трябва да дам някакво логично обяснение защо считам, че съм „късметлийка” с него, то е най-вече заради етиката и ценностите, които у него са изградени чрез сериозна връзка с добронамерен и справедлив Бог. Спомням си веднъж бяхме на семейна конференция. Имаше и една отделна сесия за жени. Бяхме се събрали около огромна маса и една от темите беше „Трудностите да бъдеш съпруга на служител.” Темата сериозно ме смути, защото в някакъв нюанс ми прозвуча като оплакване. Послушах изказванията за трудностите на някои от тези жени и дойде моят ред. Моята гледна точка беше от другата страна на линията. Няма професия или поприще, което да не поставя на пътя на семействата някакви изпитания. Но определено семейството, в което съпругът чете Писанието и смислени книги, стреми се да следва Бога и да бъде добър и грижовен съпруг и баща може само да се радва на последващите благословения и предимства.
Стефан донесе несравнима стабилност и усещане за мир в моя живот. А впоследствие и в живота на нашите вече пораснали момчета.
ЕВ: Последните години бележат спад в общуването между брачните партньори заради захласване и прекомерно използване на социалните мрежи. Неотдавна наблюдавах как в едно заведение за хранене младо семейство с двама тийнейджъри почти не размени дума по време на обяда си, защото всеки от четиримата беше забил поглед в мобилното си устройство. Възможно ли е християнските семейства да бъдат пример за „нормално общуване“ и как да стане това?
Стефан: Както се казва аз съм „на вие” с повечето нови технологии. И заплесването по тях е неразбираемо за мен. Но ако децата ви и партньорът ви непрекъснато предпочитат екраните пред семейното общуване, значи работата е зле. Човек трябва да е целенасочен в планиране на общо време, в което на всички да е приятно. Това не се случва от само себе си. Ние плануваме време заедно- например общи обеди през уикенда и поне веднъж в месеца излет, разходка, някакво пътуване.
Пеги: Всички останали в къщата са доста често пред малкия екран – компютър, таблет, телефон. Да не говорим, че обичаме да си поспиваме. Стефан е организаторът на занимания от семеен тип извън къщата. Хубавото е, че никога не свършват интересните теми за разговори и обичаме да сме заедно. Така че, не правим особено трудна неговата задача. Християнско или не, родителите в едно семейство трябва да полагат всички усилия да не дават място на себичността и да поставят интереса на партньора си и на децата си пред своите приумици. Иначе се получават тези семейства изградени от самотни кули.
ЕВ: Вие сте църковни служители. Църквата е наречена семейството на Христос, в което всеки има своята функция. Как помагате на тези, които не са семейни, за да са част от цялото и да не се чувстват самотни?
Бонови: Нашата църква е малка. В това има огромно предимство хората да се познават добре, да се обичат и да се чувстват като едно голямо семейство. В нашата общност редовно споделяме своите успехи, трудности и провали. Помагаме си във всичко, в което можем. Организираме си събирания за общо забавление- кино вечери, крафт занимания, музикални концерти, почерпки. И обикновено тези събирания са за всички – семейни, несемейни, деца, тийнейджъри. Като че ли това е една от силните страни на нашата църква, защото обичаме да прекарваме време заедно, знаем как да се радваме заедно и как да скърбим заедно и да си помагаме взаимно.
ЕВ: Вашите деца вече са извън семейното гнездо. Как се променя родителската роля, когато децата навършат пълнолетие? За нас, родителите децата си остават деца, дори и на 50, но какво се променя в ролята ни? Трябва ли да има промяна?
Бонови: Ако можем безпристрастно да се видим отстрани, ние считаме себе си за доста „либерални” родители. Може би естествено се получи така. Павел и Васили винаги са били лесни за гледане деца, почти не се е налагало да им се караме или да ги наказваме. В повечето случаи възпитанието е било под формата на разговори, обяснения, съвети, може би и пример. И като че ли, този похват на общуване се запази, просто с времето узряваше в съответствие с възрастта на момчетата – вече мъже.
ЕВ: За християните Библията е в центъра. Тя изобилства с пасажи, от които бихме извлекли принципи или максими, служещи като ръководство за брака и семейството. Кой е вашият и защо?
Стефан: У дома като че ли откровеността и искреността са водещите ценности. Винаги сме считали, че преструвката е един от най-пагубните фактори в общуването и изграждането на взаимоотношения. Дори да се наложи да си кажем нещо трудно или неприятно, по-добре да го кажем, отколкото да го замитаме под килима. И гледайки назад, мисля, че това е донесло само ползи на нас и на децата ни. Мисля, че животът е много по-лесен, когато се стремиш да си честен, открит и откровен. Не е случайно това, че Христос казваше да не бъдем лицемери.
Пеги: Едно от най-ценните богатства на познаването на Създателя е влизането в Неговото семейство. Не мога да опиша колко много харесвам библейската концепция, че вече не сме чужденци. Да бъдеш чужденец не е нещо, което обикновено оценяваме, докато сме сред своите. Но същевременно тази принадлежност, която Христос дава, надвишава всяка човешка представа и практика за семейство. Когато човек влезе при Бога, си дава сметка, че все пак е бил чужденец и пред него се разкриват невъзможни за описание дом и любов. Те просто се преживяват.