Опитвам се отново и отново да осмисля изминалия ден.

Битката в душата на Христос. Казваше: “Татко, ако може да ме отмине тази чаша, но не Моята, а Твоята воля да бъде.”, въпреки че знаеше, че дори и Бог Отец да Му беше казал, че отменят тази операция, Исус пак щеше да направи всичко това, защото знаеше, че си заслужава да умре за мен.

Страданието, през което минаваше святото Му естество. Трябваше да поеме товара на всяко едно престъпление върху Себе Си. Всяка една лъжа. Всяко едно одумване. Всяко едно прелюбодейство. Всяко едно убийство. Всяко едно забравяне на Бога и обръщане на гръб към протегнатата Му ръка.

И въпреки това, Исус знаеше, че си заслужава да умре за мен.

Смъртта. Бавна, жестока, задушаваща смърт. Заради мен. За да не съм аз там на кръста.

Небето чакаше в готовност да скочи и да се бие за Своя цар.

Мимолетната радост на сатана.

Съкрушаващата мъка на Отца.

Възкресението.

Радостта.

Изумлението.

Вълнението…

Оставам безмълвна пред величието зад цялото това спасение и се опитвам отново и отново да осмисля как Божият Син поиска, дойде и умря за мен… За мен…

Умря и възкръсна за мен, за да не се налага аз да умирам и да страдам вечно.

Велик Бог!