„Оздравявай бързо! Исус те обича! Бог е по-голям от рака!”
Сълзите ми потекоха, докато четях тези думи. Те принадлежаха на едно петнадесетгодишно момиче със синдром на Даун от моята църква. Само седмица по-рано лекарят ми каза диагнозата, за която нямаше съмнение: рак на костния мозък, множествен миелом – нелечимо заболяване, смъртоносна болест. Оттогава се лутах в мъгла. Как да посрещам всеки нов ден, когато моето бъдеще – което изглеждаше толкова обещаващо – изведнъж се стесни? Моят „свят“ сякаш се срутваше върху ми, мъгла забулваше всяка посока, на която се обръщах и не допускаше да проникне дори лъч светлина.
Макар предишните дни да бях получил много картички, тази беше различна. „Бог е по-голям от рака!“ Да. Тя не каза: „Бог ще те излекува от този рак“ или „Бог ще страда с теб“. Бог е по-голям от рака. Мъглата е гъста, но Бог е по-голям. Моята история с рака вече развиваше своята драма. Небето се затваряше, обгръщайки целия ми свят, така че нищо друго не можеше да проникне. Но Божията история, драмата на Божието действие в света, беше по-голяма. Момичето от църквата ми не отричаше мъглата или загубата, а свидетелстваше за един по-велик Бог, Богът, разкрил се в Исус Христос, Който ни показва, че „светлината свети в тъмнината и тъмнината не я обзе“ (Йоан 1:5).
В сълзите ми имаше не само скръб, но и радост, че в тялото Христово богословските истини не са стока, търгувана и управлявана от професионални богослови. Божията история в Христос е по-голяма от историята ми с рака, точка.
Тази книга изследва начина, по който Бог и драмата на Неговото откровение в Христос са по-големи от историята ми с рака. Първите шест глави надграждат разсъжденията за Божията история във връзка с моята история за рака. Те не дават последователна, месечна отчетност, а предлагат различни гледни точки към реалността на диагнозата и първите ми шест месеца химиотерапия. В Глава 7 и 8 продължавам хронологично историята си за рака съвместно с моите богословски размисли по време на почти месечен престой в болницата за трансплантация на стволови клетки. Последните две глави завършват моите богословски размисли върху Божията история, след трансплантацията, когато прекарах известно време в карантина (поради отслабена имунна система) и в крайна сметка се върнах към „стария“ си живот, по нов начин.
Тази първа глава подхваща историята за рака и дава някои встъпителни библейски и богословски размисли, които ще бъдат изследвани по-нататък, докато книгата се задълбочава в по-късните глави: Как се свързва историята на Бог с моята история за рака? Псалмите като спътници в нашето християнско поклонение. Смисълът на живота в Христос и окончателната победа на Богa над смъртта.
Да живееш в мъгла: Една споделена история за рака и влизането в Божията история.
Бог е по-голям от рака. И все пак още от първите дни през есента на 2012 г. усетих, че моята разгръщаща се история за рака не трябва да бъде отричана или потискана заради Божията история. Усещах новините като тежко бреме. Когато се виждах със студенти и колеги от семинарията, в която работя (Западната богословска семинария), и отговарях на въпросите им „Как си?“, чувствах всеки мой отговор като лъжа. Със съпругата ми решихме да споделим новината публично – без „тайни“ – в рамките на два дни след получаването на диагнозата. Беше свикано спешно събрание на факултета. Нямаше сухи очи. Съобщение беше разпратено до общността на семинарията, църквата и приятелите във ФБ. За добро или лошо, моето пътуване с рака вече не беше само мое или на семейството ми. То беше споделено с нашата общност.
Както е известно на пациентите с онкологични заболявания, подобно споделяне крие рискове. Културата ни често внушава, че имаме „право“ на дълъг и пълноценен живот, а ако това не се случи, трябва да има кого да съдим, кого да обвиним. Когато бъде изречена думата „рак“, погледът към бъдещето разкрива само мъгла от несигурност. Това навежда на мисълта за живот прекаран в процес на умиране – ковчег, който чака да бъде напълнен, без да има политик, който да е виновен за това.
При това положение хората често не знаят как да реагират. Мнозина просто казаха, че ще се молят за мен. Някои ме насърчиха с библейски стих. Някои се оставиха на навика за „свободни асоциации“ и споделиха за последния починал от рак човек, който са познавали или за някой, който по забележителен начин се е възстановил от болестта. За пациента последният подход обикновено е най-малко полезен. И колкото по-публична е новината, толкова по-често човек ще чува истории за други хора със същия рак, които са починали рано, за билкови лекарства, които трябва да опита, или други съвсем безполезни съвети.
Независимо от това дали пациентите с рак възнамеряват да споделят открито пътя си с другите, те обикновено откриват, че самата ситуация с рака е превърнала живота им в публично изложен аквариум – независимо дали това им харесва или не. „Какви са резултатите от последните ти изследвания?“ „Какво каза лекарят?“ Това бяха въпросите към мен и моето семейство. Сега, при наличието на „неизлечимо заболяване“, те са станали актуални за всички, които са загрижени за мен и семейството ми. Тялото ми – резултатите от тестовете, симптомите – се превърна в публичен спектакъл, нещо, което може да се коментира публично. Някои неща остават лични. Но много неща, които преди са били лични, вече не са такива.
Споделянето на историята за рака обаче може да отвори вратата за много благословения. Едно от тях е, че успях да изследвам – и да свидетелствам – за начините, по които Божията история се пресича с историята на рака; за това, че моята история на рака е сложна и загадъчна, но далеч не толкова завладяваща, колкото тайната на Божията любов, позната в Исус Христос. Тази възможност се появи при първоначалното обявяване на диагнозата ми, където – на няколко различни места – аз включих следните думи от Въпрос и отговор 1 от Хайделбергския катехизис: „Коя е единствената ви утеха в живота и в смъртта? Че не принадлежа на себе си, а с тяло и душа, в живота и в смъртта – принадлежа на моя верен Спасител Исус Христос.“ Подобно на бележката от петнадесетгодишното момиче в моята църква, той прониква през мъглата на „терминален“, „неизлечим“ и „рак“, като ни насочва към основата на това, което има значение: че принадлежа – в живота и в смъртта – на Исус Христос. Животът ми не е мой.
Следва продължение…