Понякога повествованието на евангелията звучи толкова исторически и мемоарно, че пропускаме мистичността и сакралната символика, събрана в конкретните случки от живота на Христос. Не мисля, че за това трябва да виним авторите. Струва ми се, че нашият модерен подход на емпирично наблюдение води до плитко и ограничено тълкувание на символите и образите в тези истории. За да подобрим своето възприятие, трябва да сме наясно, че четиримата евангелисти не са писали забавни приятелски спомени за преживяванията си с Исус. Йоан ясно разкрива мотивацията им да създадат своите евангелски истории, както и критерия, според който са избрали кои моменти от живота на Христос да опишат:

Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са записани в тази книга. А тези са написани, за да повярвате, че Исус е Помазаникът, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име.

 (Йоан 20:30-31)

Апостол Йоан казва, че „свидетелства за тези неща“ и че делата, които Исус извърши „ако се напишеха едно по едно, цял свят не би побрал написаните книги.” (Йоан 21:24-25)

Измежду хиляди случки и истории, авторите на евангелията са подбрали няколко десетки. Значи те са ключови. Буквално и символично. Тези истории са като ключета, които в даден благодатен момент отварят очите. 

Една такава история идва от Капернаум. В онзи съдбовен ден Исус върна живота на едно мъртво момиче, а една отчаяна жена, бореща се с хронично кръвотечение, получи неподозирана свобода. Обикновено разделяме двете случки и ги разказваме и тълкуваме поотделно. И все пак това е един разказ с два преплетени елемента.  Намираме го в Лука (8:40-56), Марк (5:21-43) и Матей (9:18-26). Авторите поставят събитията в ред, който показва, че изцелението на кръвотечението се случва в средата на историята с дъщеричката на Яир.  

Мисля си, че един от начините да излекуваме собственото си материалистично късогледство, е да упражняваме въображението си, като внимателно и смислено си преразказваме тези случки по начин, който да ни помогне да видим онова, което апостолите действително свидетелстват –  „че Исус е Помазаникът, Божият Син, и като вярваме, да имаме живот в Неговото име.” (Йоан 20:30-31 БЛБ)

Това се случи във време, когато тълпата ентусиазирано следваше Исус в очакване на знамения. Такива тълпи са смесени – някои хора просто се наслаждават на шоуто, други търсят и изследват дали това е истината, този ли е чаканият Месия, а трети-  те са грабнали някаква последна спасителна вяра и надежда сред всепоглъщаща скръб и болка в живота им, и се опитват да я задържат в ръце. Тези, третите се провират в бурното море от хора, докато се доберат до заветната цел. Един от тях беше Яир – малката му дъщеря умираше и Христос беше последната му надежда. Човекът беше началник на синагогата – в юдейските религиозни практики имаше такива и за изцеление. Вероятно бе опитал всичко възможно – и с лекари, и със свещеници. Сега Яир падна на колене пред Исус и молеше за Неговата помощ.  

Помощ от Бога винаги идва; не винаги каквато си я представяме.

В този случай Исус веднага тръгна към къщата с умиращото дете. Тълпата продължаваше некултурно да се блъска в Него и да създава трудности за бързото стигане до детето в беда. В тази тълпа имаше още един човек, който бавно умираше и беше опитал всичко възможно да намери лек. Една жена, която като за последно си даваше кураж: „Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея.“ (Марк 5)

В момента, в който се допря до Христос, жената си върна живота. А Исус усети, че сила излезе от Него и пожела да разбере какво се е случило. Жената вече беше изцелена, но подобно на Яир, падна на колене пред Христос и разказа какво се е случило. Господ я успокои и похвали: „Дъще, твоята вяра те изцели; иди си с мир!“

Докато Господ се бавеше с други занимания (една жена си „открадна“ живот от Него и вместо да я порицае, Той я нарече „дъще“), другата малка дъщеря в историята умря. Исус „закъсня.“ За някакви мижави минути историята доби трагичен край.

Но не е край, докато Господ не каже, че краят е настъпил.

Христос успокои сломения баща и отново каза нещо за вярата: „Не бой се; само вярвай, и тя ще се избави.“ На останалите в дома – хора, които за разлика от жената с кръвотечението и Яир не успяваха да сграбчат надеждата, Той каза друга мини-притча: „Не плачете; защото не е умряла, а спи.“

Смъртта няма своя независима власт. Не е край, докато Господ не каже, че краят е настъпил.

Исус я повика и жизненият дъх влезе обратно в нея:  „Той я хвана за ръката и извика: Момиче, стани! И върна се духът ѝ, и тя начаса стана.“

Разбира се, всички бяха смаяни. Исус, както имаше обичай, поръча да не разказват за сторените чудеса. Тези неща не са за клюки и сензации. Щеше да дойде време учениците да ги запишат като свидетелства, „за да повярваме, че Исус е Помазаникът, Божият Син, и като вярваме, да имаме живот в Неговото име.” 

(Йоан 20)

Тази преплетена история говори за Господаря над живота и смъртта. Събрала е в себе си образи и символи от целия старозаветен текст.

Ние отдавна не живеем в блажения Едем. Бяхме позорно изгонени, защото взехме онова, което ни беше забранено. Още не бяхме готови за онзи плод. Имаше опасност да вземем и от Дървото на живота. За плода на живота пък съвсем не бяхме готови.

И сега, в тази евангелска история, Дървото на живота вървеше между нас. Най-после дойде времето, в което плодовете Му ни се предлагаха. В тази история, за разлика от Адам, един мъж Яир дойде да помоли за дар, вместо да вземе забранени неща. Вместо за независимост, човекът се държеше за вярата.

В тази история, жената с кръвотечението умираше. В библейските образи, кръвта е самият живот, който в този случай бавно, но сигурно се изплъзваше. Подобно на Ева, болната жената дойде да вземе плод от дърво. За разлика от Ева, тази жена не търсеше забранени неща, а само благоговейно искаше да се докосне до крайчеца на Дървото на живота. Вместо за независимост, жената се държеше за вярата.

Вярата в Създателя – Спасител е неразривно свързана със смирението. Тези две неща отварят изворите на живота. Вярата и смирението са точно противоположни на самонадеяността и възгордяването, които докараха смърт на първите човеци и всички след това.

Тези евангелски истории не са за излекувани болежки, за впечатляващи и драматични случаи на екзорсизъм, за нахранени стомаси или изсъхнали смокини. Евангелията не са наратив за висококачествени сензационни фокуси.   

Вярата и смирението връщат човека към Източника на жизнения дъх, към Онзи, Който ги нарича свои деца.

В Неговите ръце, човек може за малко да поспи, но никога не е мъртъв.