В Лука 7 глава Исус е във вихъра си. Изцелява болен слуга на римски офицер, след като е помолен да помогне.

Възкресява сина на юдейска вдовица на самата погребална процесия, без да е молен за това.

Окуражава и дава утеха на затворник, който изпраща при него пратеници с въпроси.

Освобождава от вината ѝ жена, която е объркала живота си, като ѝ дава нова перспектива.

Болест. Загуба. Затвор. Вина.

От каквото и да сме вързани, Исус е насреща. Не в смисъл да направи вълшебство и да премахне мъчителното обстоятелство,  а наистина да срещнем Него. Понякога съпътстващо на срещата  се премахват и мъчителните обстоятелства.

Слугата на офицера оздравя, синът на вдовицата възкръсна.

Друг път мъчителното обстоятелство не можеше да се премахне. Йоан Кръстител остана затворен и скоро беше екзекутиран.

Миналото на жената нямаше как да се промени.

Но всички те – и онези, чиято мъка беше отстранена и онези, които трябваше просто да продължат напред, се срещнаха с Господ Исус. И в крайна сметка срещата, разменените думи, преживяването на сърцето от думите, които Божият Син им отговори, значеха много повече от болест, смърт, затвор или позор.

Той е изворът на живота. Него сме търсили, без да разбираме във всичкото си лутане, експериментиране, жажда и копнежи по неща, които няма как да ни наситят трайно.

И когато срещнем Него, всичко друго се смалява – миналото, обстоятелствата, разделите, провалите. 

Остава само Той – могъщ, славен и в същото време толкова любящ.

И в Него се намираме облечени и ние.

И продължаваме напред, вече не сами, вече не блуждаещи, а с Него!