Велики Четвъртък.

Всичко рухна в очите на учениците. И на човеците.

Веднага след като Ти ги събра, за да ги нахраниш на последната Си Вечеря :  с умиване, хляб и вино от Своята плът, думи на живот и последни наставления преди смъртта!

Заспаха в окото на бурята, надвиснала над земята ни.

Предадоха Те с целувка. После се уплашиха, пръснаха, покайваха и горко плакаха…

Била съм една от тях: тогава и сега…

А Ти си гледал към мен и нас тогава и сега. Понесъл  Кръстта на  Спасението.

Да разкажа за милостта Ти?

Не, не мога, Боже! Умът ми не може да събере словата на сърцето ми. 

Стоя до кръста Ти. Спрях за почивка и глътка милост. Без нея съм суха пустиня. Не раждам и не напоявам.Покажи ми я отново!И после пак ще вдигна моя кръст. С Твоя помощ. С Твоята милост. Бездънна като морета. Безкрайна небесна милост! Стигаща за всичките ми падания и залитания. Покриваща всичките ми грозни думи и дела. Моите и на тези, които съм приела в живота си. 

Милост, превъзмогнала срама, болките и агонията на кръстната смърт.

Не я разбирам с ограничения си ум, Боже! Разум си ми дарил, а сърце да Те опознавам. Донякъде и всеки ден.

Стоя до кръста и търся погледа Ти, Който преди вечността търсеше мен. За да погълнеш в смъртта Си моята болка, грях и смърт. 

Ще стана отново и ще вдигна кръста си. Напих се, измих се, поклоних се.Пее ми се много, денонощно, радостно и със сълзи! Вдигам това, което си ми сложил в ръцете и закрачвам в деня. От любов към Теб! 

И зная, че ме гледаш и се усмихваш. А вярата Ти в мен ще ме носи! Вярвам Ти!