„Който мисли, че знае нещо, още не е познал, както трябва да познава. Но ако някой обича Бога, той е познат от Него.“

               (1 Коринтяни 8:2-3)

Днес всички имаме категорично мнение за всичко. И не просто мнение, а оформено, защитено, яростно отстоявано. Социалните мрежи са арената, а клавиатурата става оръжие. За всичко имаме позиция и сме единствено прави – от какво се яде с лъжичка до как се оправя светът и конфликтите в него. Категоричността ни е като броня, която ни пази от всичко. Понякога дори от истината.

Докато се борим за всяка запетайка в нашето мнение, понякога губим едно от най-безцените християнски качества – смирението. То не е слабост, не е колебание, нито незнание, а е онзи дар на Духа, който ни напомня, че сме хора – ограничени, променящи се, зависими от благодат. И да, в много отношения можем да бъркаме. И когато съществува тази възможност, най-смисленото нещо е не да се скараме с ближния, а да прегледаме отново себе си.

Съществува също обаче една друга категоричност, която е не само позволена, но и необходима. Това е увереността на вярата в Този, който ни държи. В Христос, Който е „Начинателят и Завършителят на вярата“. В Него няма нужда да се усъмняваме. Неговата любов не подлежи на редакция. Неговият Дух ни е даден – не да воюваме, а да свидетелстваме, да изграждаме, да обичаме.

Затова нека в мненията си бъдем смирени, но във вярата си да сме непоклатими. Нека не превръщаме личната си убеденост в претенция за истина, но нека държим истината в любов – онази истина, която не крещи, а носи мир.