Всеки християнин, който е способен, има право да разпростра­нява Благата вест и не само това, но той е длъжен да го прави, докато е жив. Не всички са призвани да проповядват и да изпълняват службата на презвитери; нито трябва всички да пожелават такава работа, тъй като тези дарби ни­къде не са обещани на всички. Те се дават само на онези, които чувстват като апостол Павел, че имат „това служение“ и трябва да се отдадат на тези важни задължения (II Kopинтяни 4:1).

Когато четете Стария завет ще намерите, че Божиите вестители от старата диспенсация претендираха, че са получили длъжността си от БОГА. Исая ни казва, че един от серафимите се докосна до устните му с разпален въглен от олтара и Божият глас каза: „Кого да пратя и кой ще отиде за нас?:“ Тогава пророкът каза: “Ето ме, изпрати мене“ (Исая 6:8).

Той не избърза, докато не беше спациално посетен от Господа и приготвен за мисията си. Думите „И как ще проповядват ако не бъдат пратени,“ още не бяха изговорени, но тяхното сериозно значе­ние беше добре разбрано, когато Еремия описва своето призва­ние в първа глава на книгата си.

Малко по-различна по външна форма, но със същото съдържание беше заповедта към пророк Езекиил. Ето какво пише той: „И ми рече, Сине човешки, изправи се на нозете си и ще ти говоря. И като ми говори, духът влезе в мен и ме постави на нозете ми; и чух Оногова,  Който ми говореше. И рече ми: „Сине човешки, аз те изпра­щам при израиляните, при бунтовни люде, които въстанаха против Мене; те и бащите им са престъпвали Моите думи дори до тоя дне­шен ден“.     (Езекиил 2:1-3).

Никой да не си въобразява, че подобно призоваване е някаква илюзия и че в този век никой не е отделен за специалното дело да поучава и надзирава църквите, тъй като названията, дадени на служителите в Новия завет, означават предварително призвание за работата им. Апостолът казва: „И тъй от Христова страна сме посланици. нали сърцето на посланика е вложено в службата му, наредена от монарха? Посланик без акредитиви става за подиг­равка. Хора, които смеят да се представят за посланици на Христа, трябва да съзнават най-сериозното, че Господ им е „поверил“ „посланието на примиряването“ (II Коринтяни 5:18-19).

Как може един младеж да знае, дали е повикан от Бога или не? Това е един важен въпрос и аз желая да го разгледам с най-голя­ма сериозност. Каква нужда имаме от Божието водителство! Очевидно има стотици млади хора, които са объркали пътя си и са се сблъскали с ам­вона и това се вижда от безплодното служение и разнебитените църкви около нас. Страшно бедствие е човек да сбърка призванието си; неговата грешка въвлича в едно от най-големите нещастия църква­та, в която той служи. Това е един сериозен и жалък пред­мет за размишление – колко често мъже, надарени с разум, бъркат призванието си, като се насочват към нещо, което не са имали никога намерение да вършат. Писателят, който е писал следните стихове, сигурно е имал предвид много амвони, заети по погрешка:

Заявете вие мъдреци, дали се намират

между всякакъв вид животни.

От кит и слон до муха,

Творение, което прави грешки и блуждае,

Така често както човекът!“

Като си помисля какво огромно зло може да произлезе от ед­на грешка, свързана с призванието на християнското пастирство, страх ме обзема да не би някой от нас да е нехаен в препоръ­ката си. Предпочитам да се съмняваме повече и да изпитваме се­бе си по-често, отколкото да бъдем пречка там, където не ни е мястото.

Има сигурни начини, чрез които човек може да провери дали е призван за служене, ако е искрен. Наложително е да не става проповедник, докато не се увери сериозно и не изпита себе си. След като е получил уверение за собственото си спасение, той трябва да се занимае с въпроса за бъдещото си призвание като служи­тел! Първото е съдбоносно за него като християнин, второто ед­накво съдбоносно за него като пастир. Пo-добре човек да е про­фесор без покаяние, отколкото пастир без призвание. И в двата случая има само име и нищо повече.

Първият белег за небесно призвание е едно горещо, напъл­но увличащо желание за Божието дело. За да бъде истинско призванието трябва да има неудържимо, непреодолимо желание и сил­на жажда да кажем на други какво Бог е сторил за нашите души. Мога да го оприлича на това чувство за дълг, който имат птици­те за отглеждане на малките си, когато дойде сезонът и когато майката птица по-скоро би умряла, отколкото да напусне  гнездо­то си.

Един човек, познавал отблизо Олейн, казва за него, че „бил извънредно ненаситен за покаянието на души“. Когато имал възможност да получи стипендия за университета той предпочел свещеническата служба, защото бил „вдъхновен от нетърпение да бъде зает пряко с духовна работа“. „Ако можеш, не заемай пастирска служба“, – бил дълбокият и мъдър съвет на духовник към един младеж, който искал съвет от него.

Ако някой от вас може да се задоволи да стане редактор на вестник, или търговец на бакалия, земеделец или доктор, адвокат или депутат, или крал, в името на небето и на земята нека върви по пътя си, тогава той не е човекът, в който Божият Дух пребъдва в пълнота, защото за човек, който е изпълнен с Бога е досадно да се занимава с друго освен с онова, за което неговата душа жадува. От друга страна, ако можете да кажете, че за всичкото богатство на света не бихте могли и не бихте посмели да приемете друго призвание и да се откажете от благо­вестието на евангелието на Исуса Христа, тогава, ако всичко друго е в ред, бъдете сигур­ни, че имате белезите на апостолството.

Трябва да можем да кажем като пророка, „горко ни“, ако не проповядваме Евангелието. Словото Божие трябва да бъде за нас огън в костите ни, иначе, ако поемем служенето ние ще сме нещастни, неспособни да понасяме изпитанията, свързани с него и ще бъдем от  малка полза за онези, на които служим.

Говоря за изпитания и още как, защото истинската пастир­ска служба е пълна с тях, и ако няма любов към призванието си, той в скоро време не ще може да издържи. Или ще напусне неблагодарната работа, или ще бъде недоволен, ще му тежи еднообрази­ето като на сляп кон в мелница.

Препасани с любов, вие ще бъдете безстрашни – лишени от нея, вие ще чезнете в окаяност.

Това желание трябва да бъде дълбоко обмислено. Да не е импулсивно, но да бъде придружено от сериозно обмисляне. То тряб­ва да идва спонтанно от сърцето ни в най-добрите моменти, да бъде пред­мет на нашите благоговейни стремежи и тема на най-пламенните ни молитви. То трябва да е постоянно с нас, когато съблазнител­ни предложения за богатство и удобства влизат в конфликт с него и да остане като тихо и трезво решение, след като всичко е било пресметнато и цената напълно определена.

Когато бях дете и живеех при дядо си на село, видях една група ловци в червени сака на коне да преследват през неговите ниви една лисица. Аз бях във възторг: малкото ми сърце беше възбудено; бях готов да следвам ловджийските кучета по най-краткия път. Бинаги съм изпитвал желание за този вид занятие и като де­те, когато ме питаха какъв искам да стана, аз обикновено каз­вах, че ще стана ловджия. Чудна професия, нали?!

Много младежи имат същата идея да станат проповедници, както аз исках да стана ловджия – една детска представа за сакото и тръбата; честта, уважението и охолството; и вероятно те са до­ста глупави да мислят за богатството на пастируването. (Сигурно са невежи още да очакват богатство от служението). Обаянието на пастирската служба е много голямо за слаби умове и затова искрено предупреждавам всички млади хора да не вземат погрешно прищявката за вдъхновение и детското предпочитание за призвание от Светия Дух.

Забележете добре, че желанието, за което говорих, трябва да бъде напълно безкористно. Ако откриете, след едно сериозно себеизпитване, друг мотив освен славата Божия и благото на души­те, по-добре да се откажете веднага; защото Господ ще се отвра­ти да влезат в храма Мy купувачи и продавачи. Проникването на користолюбие, даже и най-малкото, ще бъде като муха в гърнето с благоуханното масло, и всичкото ще се развали.

Това желание трябва да не ни напуска, да бъде страст, която издържа на изпитание, един копнеж, от който е почти не­възможно да се отървете. То става по-силно с минаване на времето, докато се изрази в копнеж, жажда за провъзгласяване на Словото.

Това силно желание е толкова благородно и красиво, че когато го забележа да пламти в гърдите на един младеж, винаги съм предпазлив да не го обезсърча, даже ако имам съмнения относно него­вите способности. Може да е необходимо, поради някои причини, които ще споменем по-нататък, да подтиснем пламъка, но това трябва винаги да става неохотно и разумно. Изпитвам дълбоко уваже­ние към този „огън в костите„, че ако не го чувствувам, би трябвало да напусна службата си веднага. Ако не чувствате посветения пламък, умолявам ви, върнетесе у дома и служете на Бога в своята среда; но ако  наистина „въглените на къпината“ пламтят вътре, не ги угасявайте, освен ако други съображения в даден момент ви покажат, че желанието не е огън от небето.

На второ място, освен сериозното желание да станете пас­тир, трябва да имате способност да поучавате, а също и други необходими качества за служба на един обществен ръководител. За да докаже човек своето призвание, трябва да направи опит и да има успех. Не претендирам, че първият път, когато човек стане да говори, той трябва да проповядва както Робърт Хол в последните си години. Ако не проповядва по-зле, отколкото този голям човек е проповядвал в началото, не трябва да се осъжда. Вие знаете, че Робърт Хол се провалил три пъти и извикал: „Ако това не ме смири, нищо друго не може“. Някои от най-благородни­те говорители в ранните си години не са били най-способни. Даже Цицерон отначало имал слаб глас и говорел трудно.

Човек не трябва да мисли, че е призван да проповядва, докато не докаже, че може. Бог сигурно не е създал бехемота да хвърчи; и ако левиатанът имаше силно желание да хвърчи като чучулигата, това разбира се би било неразумен стремеж, тъй като не са му дадени крила. Ако човек е призван да проповядва, той ще бъде надарен с известна способност, която той ще развие и засили. Ако в началото няма някаква дарба да говори, твърде вероятно е никога да не развие такава.

Значителна тежест има мнението на мъже и жени, които живеят в близост с Бога и в много случаи тяхното мнение не е погрешно. Все пак това мнение не е окончателно, нито непогрешимо и може да се прецени само според интелигентността и благочестието на хората, с които се съветваме. Спомням си добре колко сериозно ме разубеждаваше да проповядвам една благочестива християнка. Аз се постарах да разгледам с търпение и безпристрастие важността на нейното мнение – но мнението на хора с по-голяма опитност надделя.

ПРЕВОД: РАДОСТИН МАРЧЕВ