В своята книга „Извън солницата” Ребека Пипърт казва, че нито един християни няма да отиде на небето, да се огледа и изненадано да възкликне: „Я, не знаех, че имало и друг път!” Тя е права. Един ден в светлината на Божието всезнание спасените ще бъдат радостни от победите си или засрамени от провалите си – или (по-вероятно) и двете неща едновременно, но никой няма да бъде там, без да се е борил с греха и да е избрал Христос пред нещо друго, което го е привличало.

През годините съм наблюдавал как някои църкви се опитват да създадат една култура, която държи новоповярвалите християни далеч от всяко възможно изкушение. Те определят всевъзможни правила за това къде вярващите могат да ходят и да не ходят, какво да правят и да не правят, как да се обличат, говорят и подстригват, каква музика и книги да слушат и каква да не слушат или четат… Правилата не винаги са директно формулирани в прав текст, но ако иска да е част от общността, човек трябва доста бързо да ги научи. Макар да не харесвам подобен подход, стремежът зад него често е похвален. Много от тези църкви всъщност се опитват да държат вярващите далеч от изкушенията и по този начин да ги предпазят от греха.

Всъщност наскоро осъзнах, че и много родители правят същото – дори и тези, които не се определят както вярващи. Понеже желаят най-доброто за децата си, те налагат правила, забрани и ограничения, които имат за цел да ги държат далеч от злото. И откакто станах родител и се грижа за две момичета, аз донякъде правя същото.

Това, което с течение на времето започнах да откривам, е, че човек никога не може да бъде изолиран и опазен от изкушенията. Правилата – поне разумните от тях – могат донякъде да го предпазят от злото. Има места, хора, ситуации и действия, които могат и трябва да бъдат избягвани. Но има разлика от това да бягаш от греха и да се пазиш от злото и да се надяваш, че твоето дете или новоповярвалия християнин няма да се срещнат с изкушенията. Първото е разумно, второто е наивно.  Но още по-наивно е да мислим, че ако човек за известно време заобикаля изкушенията и не се среща с тях, то той действа като християнин или израства в своето посвещение към Бога. Всъщност това може да стане единствено по обратния начин – когато човек се срещне с изкушението, погледне го в очите, усети притегателната му сила и въпреки това реши да тръгне по различен път. Това е личен избор, който всеки човек трябва да вземе по едно или друго време. Не можем да го предпазим от него. Не можем да водим битката вместо него. Можем само да му помогнем да се подготви за него и, ако е възможно, да го подкрепим в борбата му.

Вероятно точно върху това трябва да се съсредоточат църквите и родителите. Те трябва да помагат на новоповярвалите християни и на децата си да се научат да правят правилни избори. Правилата и забраните могат да имат някаква роля в това, но със сигурност има други неща, които са по-важни. Както казва Ребека Пипърт: Никой няма да отиде на небето, без да е разбрал, че има и друг път.

Важното е да избере да върви по правилния път. А ако това липсва, колкото и да се стремим да го опазим, той ще стигне на друго място.