Да имаме голямо насърчение ние, които сме прибягнали да сграбчим поставената пред нас надежда, която имаме като здрава и непоколебима котва за душата и която прониква в това, което е вътре, зад завесата…

Евреи 6:18б-19

Божието слово казва, че надеждата за нас е като здрава и непоколебима котва за душата ни. Имаме ли надежда, тя ни държи здраво закотвени, така че вълните да не могат да дори да ни поклатят.

Истина е, че има моменти в живота ми, когато усещам надеждата като трептяща светлина – все още е там, но постепенно избледнява. Толкова дълго съм се държала, давала съм най-доброто от себе си, чакала съм промяната, вярвала съм в пробива – и все пак, изглежда нищо не се движи достатъчно бързо, както на мен ми се иска. Насърчавам се да остана силна, но някои дни усещам силата си като спомен.

И започвам да се чудя дали молитвите ми достигат до трона на благодатта, дали растежът ми може да се измери, дали вярата ми все още има значение.

Господи, когато започна да губя надежда, напомни ми колко далеч вече съм стигнала! Защото понякога най-добрият начин да намериш нови сили не е като се фокусираш върху това колко далеч трябва да стигнеш, а да си припомниш колко далеч вече си стигнал.

Преживяла съм неща, през които съм мислела, че никога няма да премина.

Излекувана съм се от болка, която някога ме е поглъщала.

Научила съм уроци, като преминах през разбито сърце, сълзи и безсънни нощи.

И все пак, ето – все още стоя..

Това е напредък.

Това е доказателство за устойчивост.

Това е добра работа.

И всичко това е с Твоята помощ, Господи!

Лесно е да забравя, че растежът често се случва тихо.

Не всяка победа е силна.

Понякога растежът е моментът, в който избирам да простя, вместо да се боря.

Моментът, в който дишам през травогата, вместо да се разпадам.

Моментът, в който решавам да опитам отново, дори когато никой не вижда колко усилия са необходими.

Може още да не съм там, където искам да бъда, но и не съм там, където съм била.

Преминах през твърде много бури, за да се съмнявам, че има цел в живота ми.

Вярвам, че същата сила, която ме доведе дотук, ще ме отведе напред.

Когато надеждата избледнява, перспективата я възстановява.

Поглеждам назад към всички молитви, които някога бяха просто желания – и сега повече от тях са реалност.

Сещам се за болката, която някога изглеждаше постоянна – а сега е само част от моята история.

Сещам се за планините, за които съм мислела, че не мога да изкача сега са зад мен.

Преживях нощи, които се опитваха да ме пречупят, сезони, които тестваха търпението и вярата ми, и мисли които ме караха да се чудя дали радостта някога ще се върне – и въпреки това, всеки път Бог ме привдигаше и радваше отново.

Това не е късмет. Това е доказателство за Божията благодат.

Временната загуба на надежда не ме направи слаба – тя ме мотивира да продължа.

Дори и най-силните сърца отслабват.

Дори и най-верните умове се уморяват.

Но в тези моменти надеждата не си отива – тя е просто тиха, чакаща да бъде срещната и приета отново.

Надеждата често се крие в малките неща – добра дума, позната песен, изгрев след неспокойна нощ.

И понякога се събужда отново, когато спра да се фокусирам върху разстоянието пред мен и започвам да благодаря на Бог за разстоянието зад мен.

Всяка спънка ме научи на нещо.

С всяко закъснение нараства търпението ми.

Всяко разочарование дава място за нещо по-добро.

Не съм стигнала толкова далеч, само за да се откажа сега – стигнала съм толкова далеч, за да разбера, че самото пътуване ме оформя в това, което ми е писано да бъда.

Чуй ме! Когато започнеш да губиш надежда, спри и погледни назад.

Спомни си кой беше, когато това започна – и виж колко по-силен, по-мъдър си станал.

Това не е провал. Това е прогрес, маскиран като процес.

Може все още да чакаш отговори, но вече живееш в някои от благословиите, за които някога си се молил.

Може да не го виждаш всеки ден, но израстването се случва – в търпението, което не си имал преди, в спокойствието, което идва по-бързо сега, във вярата, която все още намира пътя обратно, там където си се объркал.

Моля Те, Господи, когато започнем да губим надежда, напомни ни колко далеч вече сме стигнали!

Защото преминахме през твърде много, за да повярваме, че ще ни оставиш тук. Може още да не сме на финала, но всяка крачка напред е доказателство, че Ти все още си с нас – и това е достатъчно, за да продължим напред.