Тъмна нощ. Поле. Овце.

Звезди се появяват и изчезват зад редките облаци.

Вятърът носи далечните гласове на закъснели пътници.

Откъм пътя се виждат факлите на последната стража.

Кучетата тичат около стадото неспокойно.

Студено е. Вятърът е немирен.

Агнетата са се скупчили едно в друго.

Чува се спокойното им дишане.

Спят.

Спят, а целият свят е в смут заради преброяването.

– Какво му трябва на този император? Какво изобщо го вълнува броят на поробения ни народ? Сякаш не ни потискат достатъчно, та сега ни броят като животни за заколение! – каза с възмущение старият овчар.

Няколко глави се обърнаха към него и се поклатиха одобрително.

– Гледам ги клетите – пътуват от всякакви места. Дни. Седмици дори. Само да угодят на кесаря – всеки да се запише в своя град. – продължи речта си той.

– Симеон, да беше станал зилот с тези бунтовни приказки. – отговори му закачливо един младеж.

– Ще стана зилот. Как пък не! Дядо е бил овчар. Татко беше овчар. И аз съм овчар. Без нас храмът ще затвори. Няма да има достатъчно жертвени агнета.

– За всичко имаш отговор, Симеоне! Остави момчето да си мечтае за зилотите. Той има будно сърце. Иска само свобода. – каза замислено друг овчар на средна възраст.

– Леви, стига си го насърчавал. Да си знае мястото. Той е овчар. С тия приказки за свобода най-много да си изкара боя. Или по-лошо. – отговори остро Симеон.

Леви поглади брада и се загледа в огъня.

Пламъците се отразяваха в очите на младежа пред него.

Нещо трепна в душата на Леви и той се сви в наметката си.

Асаф. Син на починалия му брат. Сега негов син. Добро момче. Справяше се отлично с овцете.

Но този бунт. Тази непоносимост към римляните.

Дано скоро се откажеше от тях.

Всички затихнаха.

Чуваше се пукането на огъня.

Дишането на овцете.

Щурците.

Вятърът носеше студ.

Скупчени около огъня овчарите бяха потънали в своите мисли.

–

Небето рязко изсветля.

Кучешки лай раздра нощта.

Овцете се вцепениха.

Не се чу дори едно избляване.

Пред овчарите застана някой. Нещо.

Ярко.

Мощно.

Страшно.

Овчарите закриха лицата си.

Светлината ги заслепи.

Ужас скова телата им.

Тежък необясним страх се носеше във въздуха.

Сърцата им биеха лудо.

Едва поемаха въздух.

Смъртта ли идваше за тях?

Защо се случваше това?

Едно нещо знаеха със сигурност без никой да е казал дори дума – това е Божие дело.

Какво има да прави Бог на полето сред тях?

Какво са съгрешили?

С какво са заслужили наказание?

Въздухът сякаш свършваше.

Овчарите очакваха възмездие от Бога.

Сърцата примираха.

– Не бойте се! – се чу като гръм от небето.

Думите отекнаха в умове и сърца. Полето кънтеше.

Овчарите, разтърсени от това неочаквано послание, се осмелиха да поемат дъх.

Нямаше да умрат на мига. Нямаше да станат на стълб от сол. Нямаше да ги изгори огън от небето.

Гласът продължи: Защото ето благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички хора.

Очите им се разшириха. Умовете им заработиха на пълни обороти.

Какво?

Радост?

Избавление?

За всички?

Асаф възкликна. Леви бързо запуши устата му.

Гласът отекна отново: Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ!

Симеон се поклони до земята и остана по очи.

Всички го последваха.

Сълзи се стичаха по лицето на Асаф.

– Бог не ни е забравил… – тихичко шепнеше той.

Спасител! Избавител! Месия!

Във Витлеем.

Бог не е забравил народа си!

Страхът започна да отстъпва място на необясним мир.

Това не бяха думи на осъждение.

Чуваха за избавление.

Избавление, оповестено от самия Бог.

– И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Последните думи изпълниха въздуха с очакване.

Какъв ли бе този обещан знак?

Дали можеха да го намерят?

Да го видят? Да го докоснат?

Изведнъж цялото небе се изпълни с още по-ярка неземна светлина.

Безброй гласове въздаваха хвала на Бога.

Звукът беше като от друг свят.

Никой не беше чувал нещо подобно.

Земята се тресеше.

Въздухът трептеше.

Овчарите различиха думите: Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

–

Изведнъж всичко изчезна.

Тишина.

Тъмнина.

Овцете – все още в ступор.

Овчарите – в поклон до земята.

Никой не смееше да помръдне.

Същото поле.

Същите хора.

Различни сърца.

Симеон се надигна леко: Какво беше това… братя?

Асаф възкликна: Бог ни посети!

Симеон повтори шепнейки: Бог ни посети… Чухте ли за Избавителя?

Леви се държеше за главата замислено.

Другите също събраха сила да станат.

Ангел беше… – едва изговори един от тях – …видяхме го и сме още живи.

Всички закимаха в единодушие.

Дали някой друг го е видял?

Дали някой е чул думите?

Да не би римляните да са научили също?

И знакът? Какъв беше знакът?

Въпроси валяха от всички страни.

Смут обзе сърцата на овчарите.

Какво значеше всичко това?

Какво трябваше да направят?

Да идат в храма сега – не могат.

Да търсят свещеник през нощта – изключено.

Леви се надигна от мястото си: Братя, чухме го. Той ни каза какво да направим. Да идем в Давидовия град и да потърсим Младенеца.

Асаф скочи на крака: Да идем! Сега! Веднага! Да видим Божия знак!

Всички се спогледаха.

Нов пламък се четеше в очите им.

– Идете! Намерете Го! Длъжни сме! – каза Симеон твърдо – Аз ще остана да пазя стадото.

С благодарност Асаф подаде ръка на Симеон и му помогна да стане

Автор: Иглика Цекова