Помня този ден отпреди пет години. Или по-точно – не го помня. Не бях в съзнание. Затворих очи и следващият ми ясен спомен е събуждането в реанимация. Между тези два момента бяха изминали дванадесет часа под операционното осветление.

В следващите дни лежах сам в болничната стая, със силна болка и още по-силни въпроси. Размишлявах за бъдещето си. Лекари и специалисти от различни места даваха своите оценки. Много от тях си противоречаха. Най-тежки бяха онези прогнози, които говореха за трайни ограничения и невъзможност за пълноценен живот.

Бях парализиран от главата надолу, но усещах ясно парещите импулси на нервите си. Тялото ми беше неподвижно, а умът ми – активен. Питах се как ще изглежда животът ми след пет години. Дали ще се превърна в човека, който ми описваха – ограничен, физически слаб, зависим, принуден да се пази от всякаква активност до края на живота си – или ще избера да се хвана за думите на Бога и да им се доверя.

Тогава си припомнях думите от Псалм 33:18:

„Ето, окото на Господа е върху ония, които Му се боят,

върху ония, които се надяват на Неговата милост.“

Днес, пет години по-късно, съпругата ми е до мен, държа сина си в ръце, имам мир в сърцето си и ясно съзнание за мисията си. Пиша книга за тази история. Радвам се на живота. Спомням си битките, които Бог спечели за мен в момент, когато самият аз нямах силата да направя нищо, за да променя ситуацията си.

Връщам се към въпросите от онези дни и благодаря на Бога.

Този текст е за всеки, който днес си задава подобни въпроси.

За всеки, който се чуди дали има изход.

За всеки, който се пита дали Бог е верен.

За всеки, който преминава през страдание.

Бог има план.

И този план е по-добър от човешкия.

Довери Му се.