„Изкупвайте благовремието, защото дните са лоши.“ 
(Ефесяни 5:16)

Февруари винаги е бил странно изключение в календара. Има нещо дразнещо в тази негова бързина. Сякаш ни се изплъзва, преди да успеем да го хванем. Интуитивно сме свикнали да вярваме, че колкото повече време имаме, толкова повече възможности за действие ни се дават. Но Бог често работи по обратния начин: Той ни дава по-малко време, за да ни принуди към повече целенасоченост.

Отговорността към времето, което ни е дадено, далеч не е просто абстрактна духовна дисциплина или теоретично упражнение. Тя винаги е конкретна и осезаема – има лица, имена и следствия. Начинът, по който използваме времето си, е най-точният и честен индикатор за това кого и какво наистина ценим.

Нашите действия, а не нашите добри намерения, разкриват истинските ни приоритети.

Колко често използваме фразата „нямам време“ като универсално оправдание? Казваме го, когато отсъстваме от живота на близките си, когато пропускаме важни срещи или отлагаме значими за нас неща.

Проблемът обаче не е в липсата на време, а в липсата на подреденост според ценности, а не според моментни нужди или чужди изисквания. Времето е ресурс, който не може да бъде спестен, а само инвестиран. 
Февруари е кратък и наистина изтича бързо, но тъкмо в това се крие неговият най-ценен урок. Той ни напомня, че не всичко наистина важно изисква дълги месеци за изпълнение.

Често пъти, една навременна дума, изречена с любов и смелост, една осъществена среща, която сме отлагали, или един открит и честен разговор могат да имат много по-голяма тежест и въздействие върху нечий живот и върху нашия собствен път, отколкото цели месеци на отлагане и мълчание.

Господ не ни пита колко сме заети, колко ангажименти имаме в календара или колко много задачи сме си поставили. Неговият въпрос е далеч по-прост и проницателен: Какво направихме с времето, което Той ни даде? Използвахме ли го мъдро, за да градим връзки, да служим и да растем?

Марти Райчинов