Скъпи читатели, за поредна година в България отбелязваме Седмицата на брака в периода 7 –14 февруари. Тя е вдъхновена от международната Седмица на брака, която се провежда ежегодно по същото време, в над 23 страни по света. Целта е брачните двойки да бъдат насърчени, а младите хора, които още не са встъпили в брак, да осъзнаят, че бракът не е отживелица, както и че е възможно да имат пълноценни бракове, основани на взаимна любов и посвещение.
Седмицата на брака е добър повод съпрузите да излязат от рутината на ежедневието, да поставят брака си на фокус и да задълбочат близостта помежду си. И тази година споделяме с вас интервюта с брачни двойки от различни църкви и деноминации, с различен брачен опит. Нашето искрено желание е техните истории да ви насърчат и вдъхновят. Всички те имат една обща характеристика – обичат Бога и разчитат на Него за успеха на своя брак, но в същото време дават всичко от себе си в посвещението, наречено семейство.
Тази година първи на поканата ни откликнаха прекрасните Николай и Петя Николаеви от София, които ще ви зарадват с една красива история на ученическа любов, устояла във времето, завидно чувство за хумор, но и много старание, съпроводено с търсене на Божията воля, което е определящо за успеха на един дългогодишен брак.
Скъпи Петя и Николай,
Благодарим ви, че се включихте в отбелязването на Седмицата на брака, като споделите своята история в това интервю. Моля, представете се за нашите читатели, които все още не ви познават.
Ние сме Петя и Николай Николаеви. Заедно сме от 1990 г., а в брак вече 32 години. Имаме две деца – дъщеря ни Тереза (31 г.), която е майка на нашите внуци Самуел (5 г.) и Михаел (4 г.), и син Давид (28 г.). След сватбата на дъщеря ни през 2019 г. семейството ни се увеличи с още един син – нашият зет Златко, който е от Македония.
Аз, Николай, съм на 54 години и съм от Велико Търново. Работя като пилот на пътнически самолети в най-голямата нискотарифна авиокомпания в Европа, с база в София. Съпругата ми Петя е на 50 години, родом от Полски Тръмбеш. Тя с усмивка се определя като „съпруга на пилот“ и посвещава времето и грижите си на дома и семейството.
ЕВ:
Бихте ли ни разказали, как и кога осъзнахте, че сте един за друг и че искате да вървите заедно в този живот, като семейство?
Николай:
„Странно нещо е животът“, казват някои хора. Летата на детството си прекарвах на село при дядо и баба. През деня с моя най-добър приятел Анатоли работехме в зеленчуковата градина на селото – в началото редяхме домати за износ, а по-късно товарехме готовата продукция. Вечерите винаги бяхме заедно – било на дискотека, било на някоя „седянка“. Така минаваха дните, докато не ме приеха във Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия със специалност летец-пилот за гражданската авиация. Няколко дни преди заминаването ми, седейки на пейката пред нашата къща, видях как през парка отсреща минава бабата на Анатоли, придружена от красиво русо момиче. Поинтересувах се и разбрах, че това е неговата сестра. Поисках адреса на Анатоли, за да му пиша писма, докато съм в казармата. Е… писах му два пъти, но започнах да използвам същия адрес, за да пиша на сестра му. Тогава аз бях почти на 19 години, а тя – на 15.
В продължение на три години си разменяхме писма, срещахме се по време на семестриалните отпуски или при „презоградска отпуска“, комбинирана с автостоп и пътуване до града на гаджето.
Петя:
На една от срещите ни на село, вечерта, когато Ники ме изпращаше, небето беше обсипано със звезди. Нещо ме накара да погледна нагоре и в ума ми ясно прозвуча мисъл, сякаш глас: „Това е човекът, с когото ще остарееш.“
По онова време дори не бях чувала за Бога. За едно петнадесетгодишно момиче това беше много странно преживяване. Днес обаче виждам, че Бог е имал Свой план и че Той може да говори на сърцето и ума ни още преди да Го познаваме.
ЕВ:
Казват, че любовта е като виното – с годините цената ѝ нараства, а качеството става по-добро. Как бихте коментирали тази мисъл в светлината на вашия брачен опит?
Петя:
Така е! Сега всичко е по-осъзнато, по-спокойно, с усещане за истинска близост. Децата вече отлетяха от семейното гнездо и ние можем да се потопим изцяло в нашите мигове заедно – да творим заедно нашите земни проекти, да се преоткриваме всеки ден и да се удивляваме на малките жестове на внимание, които стоплят сърцето.
Николай:
Признавам си, че романтичните изненади от моя страна не са много – рядко, почти никога не купувам цветя. За сметка на това Петя „изкупи“ разсадниците и засажда безброй цветя в градината ни.
След толкова години съвместен живот станахме наистина едно цяло. Само като се погледнем в очите, веднага разбираме дали нещо тревожи другия. Тя веднага усеща как е минал полетът ми днес – нищо не може да се скрие.
Обичам да ѝ казвам всеки ден, че я обичам. Понякога дори се съревноваваме кой ще го каже първи. Повтарям ѝ колко ми е хубава. Обичам аромата на косата ѝ. Обичам начина, по който се грижи за мен. Обичам как подрежда багажа ми за командировка – не че не мога сам, но когато отворя куфара в хотела, усещам грижата ѝ и вниманието към всяка дреболия.
Най-вече съм горд, че още от самото начало поставихме партньора в брака пред децата. Така връзката ни се заздрави и когато децата поеха по собствения си път, нямаше сътресения. Добре познатият ми приятел и партньор в живота продължава да бъде до мен въпреки промените – в семейството, в телата ни и в житейския път.
ЕВ:
Сократ шеговито отбелязва, че след брака и мъжът, и жената са донякъде разочаровани – той се надява тя да не се променя, а тя очаква той да се промени. Как вие подходихте към различията помежду си? Успяхте ли да растете заедно повече чрез любов и приемане, отколкото чрез опити да променяте другия?
Петя:
Когато се оженихме, аз бях на 18 години, а Ники – на 22. Бяхме толкова млади, „дечковци“, и може би затова успяхме да пригодим характерите си един към друг по-лесно, отколкото ако вече бяхме с утвърдени навици. На 19 години вече бях майка на дъщеричката ни Тереза. Както казват старите хора – „деца гледат деца“. Наложи ни се да пораснем бързо. Нямаше време за разочарования, просто трябваше да се справяме с трудностите на живота.
Доста време ми отне да разбера, че мъжът има нужда от свое лично пространство – за хоби, за релакс, за това, което обича да прави. Когато бяхме млади, се дразнех, когато той се занимаваше със старата ни кола Лада „Жигули“. Исках всяка секунда да бъде до мен. С времето обаче човек помъдрява и започва да цени тези малки моменти.
Николай:
Да, така е. Още през първия месец след годежа ми дойде мисълта, че може би съм прибързал. За нашите три години „ходене“ ние всъщност не се познавахме добре – показвахме само добрите си страни. А и аз учех далеч от нея, не бяхме живели заедно. Тогава седнахме, поговорихме и благодарим на Бога, че ни води с мъдростта на Словото Си да вземем едно просто, но важно решение: никога да не заспиваме скарани, преди да сме се сдобрили.
Вече 35 години следваме това Божие правило и „схемата“ работи безотказно. Много обичам момента на сдобряването – той винаги носи топлина и облекчение.
Относно свободата на партньора разбрахме, че е изключително важна. Шегувам се, че мъжът е като кученце на разтегателна каишка – колкото повече жената стяга контрата на механизма, толкова повече мъжът се дърпа. А когато тя „разхлаби контрола“, той се наслаждава на хоби, работа, общуване с приятели и колеги, и в крайна сметка все по-често се връща към нея и семейството.
Същото важи и за жената. Цял живот Петя се е грижила за мен, децата и дома, без да работи за фирма или организация. В младите ни години, въпреки професията ми, сме имали моменти на безработица и оскъдност. Работил съм като шофьор на линейка, строител, плочкаджия, а тя винаги ми приготвяше храна, осигуряваше топли и чисти дрехи – грижи, които остават безценна следа за любов и всеотдайност.
Тук искам да цитирам п-р Виктор Вирчев, който по време на една наша среща с него и съпругата му, сестра Надка, сподели:
„Хората казват, че мъжът е главата, а жената – вратът на семейството. Аз бих казал, че жената е короната на главата на семейството. И тази корона може да бъде от тръни или от диаманти.“
Мисля, че професията „домакиня“ често е трудна и неблагодарна. Съпругата ми понякога се чувстваше неудобно от това, че не работи, и с притеснение ме питаше дали може да си купи нещо лично за себе си. За да запазя достойнството и самочувствието ѝ, осигурих ѝ дебитна карта, в която редовно внасям малки суми. Парите ни винаги са били общи, но това ѝ дава свобода. Никога не я притеснявам и да ѝ звъня или досаждам, когато е на среща, пазар или разходка – уважавам личното ѝ пространство и я ценя.
ЕВ:
Каква роля има вярата ви в Бога в изграждането и запазването на брака ви през годините? Имало ли е моменти, в които именно вярата ви е помогнала да преминете през трудности?
Петя:
За мен, от деня, в който приех Исус Христос за мой личен Спасител – това се случи през далечната 1993 година – стана ясно, че без Бога бракът е истинско предизвикателство. Поради професията на Ники често оставах сама с децата седмици наред. Бяха изключително трудни години за нас – сменихме няколко града, няколко квартири, правихме множество премествания. И в тези моменти само Бог ни беше опора и подкрепа, водейки ни през трудностите и укрепвайки семейството ни.
Николай:
Без Бога семейството ни и възпитанието на децата щяха да бъдат съвсем различни. Огромната част от грижата за тях винаги бе поверена на Петя, а аз се стараех да ѝ помагам и да бъда опора и авторитет за децата. Професията ми на пилот ме отвежда често далеч – сред хора от различни страни, сред които има и много красиви жени. Често съм отсъствал от дома месеци наред.
Но именно вярата ни в Бога и доверие един към друг ни крепят. Те ни позволяват да преминаваме през всички изпитания без ревност и съмнения. И всяко завръщане у дома е като малко чудо – среща с любимата жена, с която сме изградили свят на любов, сигурност и взаимно разбиране.
Бог винаги е бил в центъра на нашите решения. Когато се оставим в Неговите ръце и се доверим на Исус Христос, дори трудностите могат да се превърнат в благословение.
Имаше момент, когато силно исках да летя на бизнес самолет – лукс, престиж, усещане за успех. Това мое желание донесе две от най-тежките години за нашето семейство, и въпреки предупрежденията, които Бог изпращаше чрез хора и обстоятелства, аз продължих напред. За съжаление, последствията тежаха най-много на Петя, която се грижеше за дома и децата. Една вечер, на 1500 километра от дома, с ръка върху Библията и в молитва, написах молбата си за напускане. Останах без работа, млад, неопитен и без ясна перспектива за бъдещето. Човешки погледнато – без шанс.
Но Бог имаше план. Два дни по-късно, при случайна среща с мениджър от Националната авиокомпания, ми предложиха работа – точно за човек като мен, на малък и често пренебрегван самолет. Там започна нов етап: повиших квалификацията си, придобих опит във всеки аспект на професията и дори, когато компанията обяви банкрут, бях изпратен в чужбина за няколко месеца да работя с парашутисти.
И така, когато „старите пилоти“ на презокеанските полети останаха без работа и получаваха нищожни заплати, Бог снабди нашите нужди. Успяхме да изплатим заемите си и да видим с очите си как дори най-трудните решения, водени от вяра, могат да се превърнат в истинско благословение.
ЕВ:
Какво послание или съвет бихте отправили към младите семейства и към двойките, които днес се борят, за да запазят брака си – от гледна точка на християнските ценности?
Петя:
Ако трябва да изберем мото за нашия брак, то би било: „Долу егото!“. Да се надпреварваме в обич, без да измерваме кой колко е дал или направил. Бракът е непрестанен труд, който Бог вижда, оценява и благославя. И нека не забравяме, че тройното въже е най-здраво: Бог – съпруг – съпруга.
Николай:
Да, понякога е трудно. Работих три години за гръцки авиопревозвач и там понаучих няколко думи – една от тях е „его“, което означава „аз“. И колко често точно „Аз-ът“ боли и бива накърнен!
Спасява ни нашето мото да не заспиваме скарани и… както каза свещеникът по време на венчавката ни: „Мъжът има два избора – да бъде прав или да бъде щастлив.“ Аз избрах щастието.
Какво разбирам аз от пердета или готвене? – шегувам се, разбира се. Но в критични моменти дискутираме, спорим, понякога се поскарваме, а накрая винаги вземаме решения заедно – с молитва и, в някои случаи, заедно с децата.
ЕВ:
Децата и внуците са огромна награда и удовлетворение. Как обогатяват лично вашия брак?
Петя:
Да видиш деца от собствените си деца – това е най-голямото богатство! Истинска привилегия е. Благодарим на Бога за тези прекрасни момчета – нашите внуци Самуел и Михаел. Нямам думи да опиша колко прекрасно е, когато чуеш: „Бабо, много те обичам!“… когато те целуват, прегръщат с малките си ръчички и толкова чистосърдечно ти се радват.
Николай:
Голямо удоволствие и радост са нашите внуци. Всеки миг заедно с тях е забавен и пълен с усмивки. Ходим в гората, режем клончета, строим нещо малко, понякога дори правим ремонти.
Признавам, в началото малко ревнувах от Петя, защото големият внук беше по-привързан към нея. Казах си: „Аз съм мъж – нормално е.“ Но когато поотрасна малкият, се оказа, че той е по-близък до мен. Винаги пита: „Къде е дядо?“ – и това ме разтапя. Дори си имаме разпределение кой при кого ще спи, когато сме заедно, и когато при мен дойде малкия внук, той ме прегръща и целува с неподправена, безкрайна обич.
Господ наистина ни е благословил, и за това сме особено благодарни!