В периода 2016-2019 в САЩ, а след това и по целия свят, става известен терминът exvangelicals. Наименованието не е официално и поне първоначално се използва най-вече в социалните мрежи, но с течение на времето придобива популярност. То се свързва с хора, които са били част от евангелското движение, но са го напуснали. Неформално и неорганизирано такива хора се свързват едни с други, споделят личните си опитности, подкрепят се взаимно и дори създават виртуални групи.
В определен смисъл exvangelicals не са нищо ново. Винаги е имало хора, които са напускали църква, дори да са били наричани по различни начини (отпаднали, отстъпници, нещо друго). Новото в случая е от една страна, големият брой такива хора, които ясно заявяват това публично, а от друга, причините, поради които правят това. Две от тях, които водят списъка са: (1) нередностите, които са видели в църквите и (2) фундаментализмът, свързан с тълкуване на Библията и налагане на законнически предписания, за които с течение на времето те са стигнали до извода, че са напълно неприемливи.
Истината е, че в България exvangelicals са съвсем реално явление. Поради малкия процент от населението на евангелските християни у нас, това не може да бъде особено видимо. В същото време обаче всеки, който познава поне донякъде евангелската субкултура, знае, че голяма част от църквите, които я съставляват, са доста „флуидни” – към тях се прибавят много нови хора, но и голям брой ги напускат. Това постоянно движение на входа и изхода създава съвсем естествена предпоставка за exvangelicals. И това е добре известно. Всеки дългогодишен член на такава църква може с лекота да си спомни за хора, които са били част от общността, но са я напуснали.
Трябва ясно да кажем, че наличието на exvangelicals не предполага непременно вина от страна на тези общности. Хората напускат по най-различни причини и поне някои от тях не са укорими. Например човек може да се поддаде на натиск от страна на роднини или приятели, които не одобряват подобна обвързаност. Или може да напусне, защото е престанал да споделя същата вяра. Или пък е решил, че желае да следва поведение, което влиза в противоречие с нейните морални разбирания (напр. съжителство на семейни начала). Във всички тези случаи той има правото на подобен избор и аз не го оспорвам, нито изброявам примерите като някакво обвинение към напусналия. Просто казвам, че при тях няма причина да отправяме обвинение към християнската общност. Дори в случаите, свързани с междуличностен конфликт, далеч не винаги следва да кажем, че църквата е виновна, лиспва ѝ любов или че потиска хората. Конфликти в големи групи хора неминуемо се случва и това просто не може да бъде избегнато.
Когато се връщам назад във времето, мога да кажа, че след повече от 30 години наблюдения отвътре, немалка част от случаите са били точно такива. В същото време трябва да призная, че двете причини, изтъквани от американските exvangelicals, съвсем не са ограничени единствено до тях. Злоупотреби от най-различен вид в българските евангелски църкви не са рядкост. Наблюдавал съм как хора биват подтиквани да дават финансово само за да могат църковни водачи да водят живот многократно по-луксозен от този на тези, на които трябва да служат. Виждал съм случаи на разправа с църковни членове, дръзнали да имат различно мнение от водача. Наблюдавал съм и проповедници, изпадащи в такъв буквализъм и консерватизъм в употребата на Библията, че човек остава пред избор — да спре да мисли задълбочено или да напусне.[1]
Не бива да обвиняваме църквите за всеки напуснал. Но проблемите в тях са реални — и понякога водят точно до това. Едни от най-отрезвяващите опитности, които съм имал, са именно разговори с такива хора. Някои от тях са изоставили напълно предишната си вяра, други са просто са я преосмислили, а трети са я запазили, но съзнателно остават извън това, което може да се нарече „организирана религия”. Техните разкази, болката им, объркването, което трябва да преодолеят, след като волно или неволно са изоставили нещо, което за известно време е било основа на живота им, могат да са тежки. Подобно преживяване често без преувеличение може да се нарече травма. На това не може – и не трябва – да се гледа с лека ръка. Хората не могат – и в никакъв случай не трябва – да се превръщат в болтчета на една църковна машина, която приоритизира успешното функциониране на организацията пред отделните личности. Защото случи ли се това, ние вече служим на друг Христос, много различен от този, Който не пречупва смазана тръстика и не угасва замъждял фитил, дори когато се бори, за да изведе правдата към победа. В противовес на това, убеждението на някои християни в правотата на каузата, за която се борят, понякога ги прави коравосърдечни и способни да смажат всеки, който застане на пътя им. Подобна „жестока святост” е едно от най-страшните неща, които съм срещал.
Exvangelicalsможе да са изчезнали от нашия приятелски и църковен кръг, но си остават съвсем реални хора. Те са там някъде, живеещи, борещи се, може би все още скърбящи за това, което са преживели – или изгубили. Нямам представа какво можем да направим за тях. Но съм сигурен, че те могат да направят нещо за нас. Със самото си присъствие те могат да бъдат една притча за нас, която ни приканва често да преосмисляме сърцата и поведението си. Защото, Бог ни е свидетел, често имаме нужда от това.
[1] Всъщност съм наблюдавал и трета реакция, която за мен доста прилича на раздвоение на личността. Такива хора в своя професионален и личен живот са доста интелигентни и разумни, но когато стане дума за християнската им вяра, просто не прилагат тези свои качества. Не мога да кажа защо е така, но съм наблюдавал модела достатъчно често, за да съм убеден, че това не са просто изолирани случаи.