Изразът „месиански комплекс” се отнася за широк спектър от поведение – от сравнително безобидно изкривяване в естествената ни нужда от значимост до тежка социопатия и злоупотребата с власт и влиянието над други хора. Но християните вярват, че това е още по-сериозен проблем и ще се опитам да обясня защо.
„Месия” на иврит означава помазаник, т.е. Човек, върху когото стои Божието овластяване да изпълнява специална задача. Външен знак на това специално призоваване е помазването с осветено дървесно масло, което символизира Божия дух (специално благоволение и надаряване със специални качества).
Тази концепция се заражда, когато в израилското общество надделява желанието подобно на другите народи да имат силна водаческа фигура. До онзи момент (около 1000 години пр. Хр.) израилтяните имат временни граждански водачи, наричани съдии, които проявяват лидерство при отблъскване на враговете и мобилизация на израилските племена за самозащита. Но изглежда се наслагва едно усещане за несигурност и общественото мнение се консолидира около желанието за силна централна, постоянна власт.
Тогава според Библията (1 Царе 9-10 глави) пророк Самуил помазва първия цар Саул, с което той се превръща не просто в близкоизточен монарх, а в Божий помазаник – човек, върху когото застава Божието благоволение и потенциал да служи на заветния народ за опазване в заветна вярност и благополучие.
Впоследствие цар Саул се проваля, династията е сменена, а новият цар Давид, макар да остава еталон за обичащ Бога човек, на няколко пъти допуска тежки престъпления, от които произтичат сериозно последствия за израилския народ. Именно Давидовата династия получава Божието обещание да има вечно управление над Божия народ. Макар при сина на Давид Соломон могъществото на Израил да достига до своя апогей, царят допуска сериозни грешки, които след смъртта му водят до разделяне на израилските племена.
След това се редуват успешни и неуспешни царе, а наоколо се надигат могъщи империи, пред които Давидовите наследници изглеждат все по-уязвими. Някъде през този период става ясно, че помазаникът, месия не е точно царят, който неизбежно върши и злини, а е една бъдеща личност, която ще установи божествената справедливост (царство) сред заветния народ.
Така се натрупва значителен свод от пророчески текстове, в книги от десетки автори, които наред с други неща, говорят за бъдещия Помазаник. Именно като изпълнение на тези пророчества стотици години по-късно в хода на Своя живот се разкрива Исус от Назарет, който ни е познат като Христос – гръцката дума за помазаник, месия.
Когато разсъждават в ретроспекция за Неговия живот, гибел и възкресение, новозаветните автори, голяма част от които директно са свидетели на събитията, стигат до извода, че Помазаникът не е просто изпълнител на царската роля, а Той успява да я изпълни по съвършен начин, защото е Божият син, въплътилият се Бог, дошъл да изкупи Своя народ и призове хора от всички народи в Своето царство.
Така всички в Христос са Божии, Помазаникът се възнася на небето в края на историята, когато ще се завърне в кулминацията на ендшпила, но Той е представляван от невидимото присъствие на Божия дух, обитаващ във всеки, който вярва, че Исус е Помазаникът и Божият син. Всъщност самата вяра е дар от Божия дух.
И сега независимо какво мислите за тези неща, историята за Помазаника, Христос си остава незаобиколим наратив за човешката цивилизация и за всяка отделна човешка съдба. Хората неизбежно се стремят към месия, към специалния герой, който е надарен да върши необикновени неща и да решава смазващи проблеми. И много често такъв месия и помазаник бива открит – в лицето на въздействащ политически водач или на необикновен религиозен лидер. Такъв месия е вместо (анти) открилия се в историята Месия (Христос), вместомесия, т.е. Антихрист.
Тези антихристи могат да бъдат безобидни временни увлечения, могат да причинят огромни бедствия, какъвто е случая с Адолф Хитлер. Днес само задълбавалите се в историческите документи имат представа каква енергия на упование, посвещение и лична вяра е отключил този човек в десетки милиони хора. Но при всяко положение изглежда човешката природа непременно търси специално надарения, способния да решава проблемите. Изглежда това е заложено на интуитивно, екзистенциално ниво в нас. Бих казал, че Създателят е втъкал у нас една жажда да видим Безкрайния и Всемогъщия във форма и вид, който да ни позволи да Го опознаем и обикнем истински. Когато тази жажда се насочва към обикновено, крайно човешки същество, носещо същата проблемна в морално отношение природа, каквато същност имаме и ние, следва по-малко и временно или по-разрушително и с по-големи последствия разочарование.
Съвременният секуларен човек живее с илюзията, че всичките му избори и решения са рационални и прагматични. Това просто не е вярно. Част от човешкото поведение, на което ставаме свидетели и днес, е просто форма на онзи копнеж да открием специалния, надарения, да открием месия.
Бих искал за всеки от нас този копнеж да бъде удовлетворен в обичта и вярата в Христос, а не в някой вместо(анти)христос.