Скъпи читатели,
Днес ви срещаме със Златко и Тереза Максимови – семейство, чийто живот и професионален път преминават през няколко държави, но са обединени от общи ценности и призвание.
Тереза е родом от Велико Търново, но израства в София, където семейството ѝ се установява, когато тя е едва на шест месеца. Завършва строителен техникум, а по-късно продължава образованието си в Нов български университет със специалност „Графичен дизайн“, където получава висше образование и се дипломира като графичен дизайнер. Днес Тереза е на 31 години.
Преди седем години Тереза и Златко сключват брак и след това се преместват да живеят в Скопие, Северна Македония. В професионален план Тереза работи за международната организация „Every Home“, позната в България като „Христос за всеки“.
Златко Максимов е родом от Пехчево – най-източният град в Северна Македония, стратегически разположен между Скопие, София и Солун. По професия е електроинженер и работи в компанията EVN.
Днес Златко и Тереза Максимови са родители на две момчета – на 5 и на 4 години, които определят като най-голямото си благословение.
Скъпи Златко и Тереза, благодарим ви, че приехте поканата да отпразнуваме заедно Седмицата на брака. Как се срещнахте и как стигнахте до решението да свържете живота си в брак? Имаше ли момент на колебание или страх?
Златко:
Благодаря и на Вас за поканата – за нас е чест да се включим в тази рубрика. Историята на нашето запознанство е доста интересна. Тереза ме е забелязала първа по време на един студентски уикенд в Струга, а аз нея – няколко месеца по-късно на летен лагер в Охрид. И двете събития бяха организирани от християнската организация, която в Македония се нарича „Секој студент“, а в България – „Студентски живот“. До днес имаме спор кога точно е започнала връзката ни – според моите изчисления е на една дата, а според нея е месец по-късно. Но пък е забавно, че поне за сватбата сме единодушни за деня и мястото! Преди брака нямах никакви колебания, но не крия, че в семейния ни живот е имало периоди, в които съм се питал дали съм взел правилното решение.
Тереза:
През 2018 г. се запознах с организацията „Студентски живот“ и започнах да посещавам техните събития. Скоро станах доброволец, водена от желанието да споделям Благата вест със студентите. По покана на моята менторка се включих в проект в Македония – летния лагер „Speak Out“. Там ученици и студенти изучаваха английски с преподаватели от САЩ, а основната ни цел беше да говорим за Господ Исус чрез различни инициативи.
Именно там срещнах Златко. Макар да бяхме в различни екипи, имах възможност да опозная характера му – отношението му към хората, искрената му вяра и начина, по който приема корекция. Впечатлиха ме неговата доброта и жертвоготовност.
След известно време Златко ми писа и ме покани на среща в София. Първоначално бях колеблива и се влияех твърде много от чувствата си, но реших да ни дам шанс. Така започна нашата история. Година по-късно той ми предложи брак. Изпитвах моменти на страх, особено заради популярната в нашите среди идея, че трябва да откриеш „правилния“ или „единствения“ човек. Споделих притесненията си с приятелка, която призна, че е преминала през същото. Това ме успокои и с времето колебанията ми отшумяха.
Днес често се говори за „сродна душа“, а Холивуд внушава, че партньорите трябва постоянно да се „допълват“ и да се чувстват добре заедно. Къде според вас е заблудата в този разказ? Може ли бракът да съществува и без непрекъсната романтика?
Златко:
Голямата заблуда е, че се набляга твърде много на чувствата – за съжаление, това се случва дори в християнските среди. Когато изричаме своите обети пред Бога по време на венчавката, никой не казва: „Ще те обичам, докато ме караш да се чувствам добре“. Емоциите и романтиката са променливи и това е съвсем нормално. Но заветът означава точно това: че каквото и да се промени, аз ще остана верен на своето обещание.
Тереза:
Моите колебания преди брака идваха точно оттам. Тогава не осъзнавах колко силно са ми повлияли холивудските филми. В представите ми, ако нямаш чувства и „пеперуди в стомаха“, когато видиш даден човек, значи той не е за теб. Именно затова ми беше трудно да излизам със Златко, при положение че не изпитвах такива чувства към него.
Благодарна съм на майка ми, че в този момент беше до мен и ми каза: „Защо не дадеш шанс на момчето? Той ще бие път от Скопие до София само за да те види на кафе!“ Тя ми помогна да пренасоча погледа си от чувствата към стойността на човека. С времето разбрах, че чувствата не са равни на любов – те са временни и променливи.
Заблудата на Холивуд личи и в края на всеки романтичен филм: „И заживели дълго и щастливо…“ Сякаш това означава, че в брака няма да има трудности. Когато се омъжих, осъзнах, че това не е така. Има и не толкова щастливи дни, докато двама души се учат да се напасват един към друг.
Един ден сънувах как Бог ми показва, че бракът е като сезоните на годината. Преминаваме през различни сезони и при всяка двойка подредбата е различна. При нас тя беше: зима, зима, пролет, лято. Имахме дълъг период на неразбирателство – три години, студени като зима. Те бяха изпълнени с отчаяние, отчуждение и дори с мисли за развод, когато децата пораснат. Бях повярвала на тази лъжа.
Един ден обаче в социалните мрежи една сестра сподели стих от Библията, че Бог мрази развода. В онзи момент очите ми се отвориха и този план пропадна. Тогава вече исках да намеря начин да продължим напред заедно със Златко и да се стараем брачният ни живот да стане по-добър.
Едно от първите неща, към които Бог ме подтикна, беше да поискам прошка от Златко за всяко действие, с което съм го наранила. Това разруши част от стените, изградени между нас. Останаха стените на изгубеното доверие – за тях бяха нужни време и постоянство. Но с Божията помощ и те паднаха.
Днес вече сме в сезона на пролетта. И да — възможно е отново да дойде зима. Но вече знам, че е нормално чувствата и романтиката да отслабват. С грижа, труд и отдаденост те могат отново да се върнат.
В епоха, в която бракът все по-често се възприема като остаряла или дори ограничаваща институция, защо вие избрахте именно него? Какво дава бракът, което съвместното съжителство не може?
Тереза:
Избрах брака, защото вярвам, че той е според Божия замисъл и Неговата воля. В тийнейджърските ми години моите връстници го смятаха за нещо старомодно и дори смешно. Десет години по-късно обаче, на срещата на класа, те ме гледаха по различен начин – с почит и уважение за това, че още от младостта си съм избрала да бъда жена на един мъж. За разлика от съжителството, бракът придава тежест и отговорност на връзката. При съжителството е лесно всеки да поеме по своя път при първата трудност, докато в брака трябва да намериш начин да продължите напред заедно.
Златко:
Бракът дава сигурност и ни държи отговорни пред Бога и хората. В брака имаме права и задължения, а в съвместното съжителство имаме права и последствия.
Раждането на деца често разклаща романтичните представи за брака. Как се промени любовта ви след появата на двете ви момченца? Има ли все още „мъжка“ и „женска“ роля у дома – или реалността ви принуди да ги преосмислите?
Тереза:
Животът наистина се променя след появата на децата. В началото имаше период, в който се чувствахме като след буря – трябваше да оцеляваме както физически, така и психически. Но с порастването им нещата станаха по-лесни, а любовта ни – по-дълбока. Сега можем да разчитаме един на друг повече от всякога. У дома нямаме строго разпределени роли, а се разбираме в движение. Научих и един много важен урок: когато имам нужда от помощ, да помоля Златко не с мрънкане, а с любов и уважение.
Златко:
В началото промяната най-често се свеждаше до това, че се налагаше аз да се включвам в „женските” работи. След някоя година вече и Тереза започна да се разхожда с две колела в ръцете. Така че това ни накара повече да разбираме и да ценим другия, но не промени основните роли.
В съвременното общество много родители – включително християни – твърдят, че не искат „да налагат“ вярата си на децата, а да ги оставят сами да изберат. Вие имате двама синове. Каква е вашата позиция по този въпрос? Къде минава границата между свободата и отговорността, която родителят носи?
Тереза:
Първото нещо, за което се сетих, когато чух въпроса, е стихът: „Възпитавай детето отрано в пътя, по който трябва да ходи; и когато остарее, няма да се отклони от него.“ (Притчи 22:6)
Този стих ми дава увереност, че е правилно да възпитаваме децата си от малки в Христовия път. За света това може да е налагане, но за нас това е основа, която градим в сърцата на нашите деца. Може би с въпроса относно границата между свобода и отговорност ще се сблъскваме по време на юношеството. Дотогава мисля, че повече преобладава нашата отговорност.
Златко:
Ние никак на сила не можем да наложим вярата на децата си, но трябва да ги насочваме към това да изследват и да изберат Живота. Тогава, както ние сме убедени в Истината, знаем, че и те ще тръгнат по Пътя. Все пак докато са малки, имаме цялостна отговорност за благополучието на нашите деца.
Когато погледнете напред – след 10 години – как си представяте вашето семейство? Какви ценности бихте искали децата ви да носят със себе си в един все по-объркан свят?
Тереза:
Представям си да сме всички заедно и да служим във вече изградена църква. В момента сме в домашна група, която все още не се е развила като църква. Бих искала децата да носят в себе си искреност, чистота, мъдрост – да знаят къде да дават бисерите си и къде не. Много бих искала и се моля каквото и да става, да знаят своята стойност в Исус Христос и да не се отчайват, дори и да паднат, да станат и да продължат.
Златко:
След десет години си представям семейството допълнено с още две момичета, защото e редно и майката да има деца от нейния пол. Моля се да държат здраво вярата в Бога и здравия разум.
Като финал – бихте ли споделили библейски стих, принцип или мисъл, които ви помагат да устоявате в брака и които биха могли да насърчат нашите читатели в Седмицата на брака?
Тереза:
Ще цитирам стиха, който преди да се оженим, моят татко ни препоръча като съвет.Той е изключително ценен: „Гневете се, но не съгрешавайте; слънцето да не залязва в разгневяването ви.“ (Ефесяни 4:26). В началото на брака ние го разбирахме буквално и често седяхме до сутринта да се разправяме, докато се разберем. Сега схващаме, че не е буквално, а по-скоро да си кажем: „Виж, нямаме единомислие по този въпрос. Става късно и вече сме изморени. Ще продължим утре, но да знаеш, че те обичам и си важен/важна за мен.” Разговорът обаче не трябва да се отлага дълго време, защото ако не се изговори, напрежението се натрупва с времето. Така, в един момент, ако мъжът не си е прибрал чинията, може да стане голям проблем, а всъщност коренът е в нерешен конфликт.
Златко:
Бих искал да споделя библейския текст, който е гравиран на пръстените ни до нашите имена – това е Посланието към ефесяните, 5-а глава.