Изяжда я. И ще я прогони съвсем. Беше се настанила трайно от сутринта. Тя, мъглата се помисли за стопанка на деня. Но дъждът дойде на помощ. Гостенката предрече постоянен тормоз, за кой ли път този месец. Натежа над хора и земя. Обви в булото на неяснотата си всичко. Скъси хоризонта и ни вкара в капана на лутането. Мократа и снага е винаги белег за промяна. И тъкмо да си повярва в победата дойде той – дъждът.
По прозореца затрополяват спасителни капки. Удрят наметалото на мъглата безпощадно. Късат дрехата и я завличат в близкото дере. Освобождават примката на дишането на човеците. Струите му хващат пипалата и все по-нагоре и свличат бялото и туловище.
Ще я довлекат до земята като пленен войник. Ще я обезоръжат с чистата си вода. Напъните и да се заземи съвсем ще секнат до вечерта. Дъждът ще измие лепкавата и слуз от лица и клони. За да докаже силата на чистото и ясното пред смътното, неопределеното, размитото и заблудливо естество.
Ще я изяде, защото е писано! Защото жертвата на кръста е платила дъжда към хората.
Така и човеците. Защо търсим все загадъчния, тайнствен и мистичен смисъл на животa, когато имаме написано и дошло до ръцете ни слово от Господа! Изстрадано, опитано, вечно и неоспоримо Божие слово. Спасително за всяка мъгла, за всеки човек, за всяка епоха. Победоносно и даряващо живот на всеки, приел в сърцето си Сина на Бога.
Осъзнаваме ли, че вървим по ръба на двусмислието и размитата картинка на неяснотата. На мъглата от схващания, смисли, принципи, мерки и теглилки за нашата тежина и път. Защо влизаме в мъглата от уклончиви и мътни човешки философии и религии? Защо сами полазваме в чужди, неразбираеми и опасни духовни светове? В стремеж да си обясним себе си и света? Или да задоволим душевния си глад? Какъв страшен плод може да роди коравовратността!
Тя, мъглата дебне непрестанно и хваща в болнавата си паяжина всеки, отхвърлил ясното слънце. Бунтът да си по- знаещ, по- велик, по- можещ от другите е мъгла, в която вървиш право към пропастта. Отричаш вечното, неопровержимото, съзидаващото и ненадминато по възкресенска сила. Не виждаш в мъглата живия Бог, а се ровиш за химерата и мъртвата заблуда…
Чакай смирено дъжда! Той е материализираното обещание на небето. Той е благослова на Бога. Никога няма да се върне назад и винаги ще оплоди земята. Сърцето ти копнее този измиващ дъжд. То много добре го знае в най- дълбоките си кътчета. Но твоят ум трябва да се покори. И тогава ще стане ясно и чисто в душата ти.Защото Небесният дъжд от истини ще изяде мъглата в живота ти. Всичко неясно, неточно, непонятно ще намери обяснението си. И себе си ще откриеш всред мъглата от човешки заблуди. И Бог ще те намери и дари с живот в Себе Си!