Работата е едно от най-важните неща в живота на повечето хора. Помислете си: още от деца ние се подготвяме за нея. В основното училище усвояваме най-необходимите умения. След това треперим за матурите – защото те ни затварят или отварят вратата за по-добро образование, и след това за по-добра работа. Накрая през една голяма част от живота си – често 40 и повече години ние работим по 6-8 часа всеки ден на работното си място.
8 часа на ден. 40 часа на седмица. 160 часа на месец. 1920 часа на година. Това са близо 9 пълни години, за да навъртим трудовия си стаж за пенсия – и то без да смятаме подготовката. Това е много време.
Много хора внимателно обмислят с какво искат да се занимават, защото разбират, че това е един от най-важните избори, които ще направят. Често ни се налага да избираме между това, което искаме и обичаме да правим и между нещо друго, което не обичаме толкова, но знаем, че ще храни нас и семейството ни.
Ние използваме всяка възможност да израснем в това, което се нарича „кариера“ – някои като си осигурят удобно местенце, а други като се борят, за да се изкачат по стълбата за по-добро заплащане и позиция. Опитваме се да се харесаме на хората, от които зависи това. Търсим „наши“ хора, които да ни препоръчат за дадена работа. Депресираме се когато останем за известно време на борсата.
И след това предаваме същото на децата си и кръгът се повтаря.
Няма нищо лошо в работата като работа. Библията редовно хвали трудолюбието и осъжда и мързелът. Но тя добавя и едно важно уточнение. То се среща на няколко места в НЗ, но аз ще използвам
Колосяни 3:23: Каквото и да вършите, работете от сърце, като на Господа, а не като на човеци;
Това са привидно много простички думи, но в тях има повече отколкото изглежда на пръв поглед.
Първо, те ни казват, че всяка работа може да бъде наше християнско призвание и служение. Ние често разбираме смисъла на думата „служение” неправилно. Служение е, когато споделяме Благата вест с някого. Служение е, когато проповядваме, или помагаме в неделното училище, или водим хваление, или участваме в малка група, или вършим нещо друго свързано с църквата. В нашия ум ние се откъсваме от работата си, за да служим на Бога. Но апостол Павел казва, че няма нужда това да е така – без да омаловажава всички тези неща, които споменах. Той казва, че ние можем да гледаме – всъщност, че трябва да гледаме – на работата си като на нещо, което Бог ни е дал и ни е казал „Върши го!“ И когато го вършим ние всъщност служим на Бога.
Когато Митко лекува болките на хората, той може да служи на Бога. Когато Роси продава хубави плодове и зеленчуци, тя може служи на Бога. Когато Ицо преподава на децата в училище, той може да служа на Бога. Когато Влади прави борсови инвестиции, той може служи на Бога. Когато Зорница работи в счетоводна кантора, тя може служи на Бога. Аз не казвам, че ние служим на Бога с всяка работа– днес навъртях 8 часа в офиса, значи съм служил на Бога 8 часа. Не е задължително – но би могло да е така.
И второто нещо, което Павел ни казва е как и кога тази възможност е осъществена. Според него християните трябва да вършат работата си по един по-различен начин – от сърце, като на Господа, а не като на човеци. Не просто за да мине денят. Не без желание да се развиваме и да ставаме по-добри, понеже ни мързи, а и няма голям смисъл. Не само за да получим заплата. Ако Бог се яви пред нас и ни каже – „Свърши това“ представете си как бихме го направили. Така Бог очаква от нас да вършим всяка работа, която сме приели. И само това е начинът тя да се превърне в служение.
Трето, ако работата е служение, което Бог ни е дал, за да правим за Него, единственият начин е като следваме принципите на Божието царство. Това има положителен и отрицателен аспект. Вече казахме положителния – ние трябва да даваме всичко от себе, за да се справим добре с възложените ни задачи.
Но има и отрицателна страна – има начин на работа, който е несъвместим с Божието царство. Не можем да хитруваме и, както се казва, да се „скатаваме“. Не можем да мамим или да се облагодетелстваме с нечестни средства. Не можем да вредим на другите, за да ни е добре на нас.
Споменавам всичко, това понеже, както ви казах, работата заема много важно място в живота ни. Тя определя начина, по който сме възпитавани, заема огромна част от времето ни, формира ценностите ни, отразява се на начина, по който се отнасяме към семейството си и до голяма степен определя живота ни. И понеже е толкова важна тя носи със себе си много изкушения, и то големи.
И в тази връзка аз искам да се обърна към текст в Библията – и предполагам, че той ще е изненада за вас. Това е писмото към църквата в град Тиатира, което намираме в Откровение 2:18-29.
До ангела на тиатирската църква пиши: Това казва Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед: Зная твоите дела и любовта, вярата, служението и търпението ти, и че последните ти дела са по-много от първите. Но имам против тебе това, че търпиш жената Езавел, която нарича себе си пророчица и която учи и прилъгва Моите слуги да блудствуват и да ядат идоложертвено. И дадох й време да се покае, но не иска да се покае от блудството си. Ето, Аз скоро ще я тръшна на болно легло: и ще туря в голяма скръб ония, които прелюбодействуват с нея, ако се не покаят от нейните с тях дела. И чадата й ще убия с мор. И всичките църкви ще познаят, че Аз съм Който изпитвам вътрешности и сърца; и ще въздам на всеки от вас според делата му. А на вас, останалите в Тиатир, които не държат това учение, и които не са познали дълбоките работи (както те ги наричат) на сатана, казвам: Няма да наложа на вас друг товар; но дръжте онова, което имате, докле дойда. И на този, който победи, и който се пази до край, за да върши дела чисти като Моите, ще дам власт над народите, – (и той „Ще ги управлява с желязна тояга; Те ще се строшат като грънчарски съдове“,) както и Аз получих от Отца Си. И ще му дам зорницата. Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите. (Откровение 2:18-29).
Когато слушате този текст сигурно си мислите – не само, че не разбирам нищо от него, но и няма нищо общо с работата. И наистина писмото към Тиатир е едновременно най-дългото, най-трудното за разбиране и отправено към най-малкия и незабележим град от всичките 7 в книгата Откровение. Нека все пак да се опитам да кажа няколко неща, които могат да го направят по-ясно.
Тиатира се намира на територията на днешния град Акхисар (Турция) и това затруднява археологическите разкопки. За разлика от всички останали градове в Откровение, които са били строени на хълмове, за да се отбраняват по-лесно Тиатира се намирала в равнина, почти на морското равнище. Първоначално той е бил просто един военен гарнизон, който е защитавал столицата на провинцията – Пергам, и понеже е лежал почти на границата на две царства често преминавал в ръцете ту на едната ту на другата държава. През периода на Римската империя обаче настъпил сравнително спокоен и мирен период и градът започнал да расте и да просперира. Равнинното му местоположение и важните търговски пътища наоколо го превърнали във важен център. И когато в края на 1 век Исус изпраща писмото към него то е насочено към една растяща църква в растящ град.
Знаем доста малко за древния град Тиатира. Но едно от нещата, които знаем със сигурност е, че в него търговските гилдии са били необикновено силни. Тези търговски гилдии били обединения на занаятчии упражняващи някаква професия. Една от най-големите гилдии била на производителите на платове, с които градът се е славел. И ако отворим книгата
Деяния на апостолите 16:14 ние ще прочетем заедна жена на име Лидия, от град Тиатир, продавачка на морави платове която е достигнала чак до град Филипи – център на съвсем друга римска провинция, Македония – това е почти 400 км разстояние. Както знаем Лидия повярва и така жител на Тиатира става първата християнка в Европа. Много вероятно е тя да е била член на търговската гилдия на производителите и продавачите на платове в този град.
Но търговските гилдии имали и друга страна. Ако отворим отново ДА, но този път глава 19 можем да прочетем за един друг случай. В град Ефес където Павел работи има един златар на име Димитрий, който печели много добре от изработването и продажбата на миниатюрни храмчета на богинята Диана или Артемида. Тя била най-важното божество в града и в него се намирал неин храм, който се е смятал за едно от чудесата на древния свят. Димитрий чува Павел, вижда, че християнството расте и много бързо съобразява, че неговото учение може да навреди на бизнеса му понеже казва, че има само един истински Бог и че Диана всъщност не е богиня. Затова той събира градската гилдия на златарите и те вдигат бунт, за да изгонят Павел от града.
Но имало и други начини, по които самото съществуване на търговските гилдии се противопоставяло на благовестието. В древния свят бизнеса, религията и политиката били така тясно свързани, че на практика било почти невъзможно да се разделят. Всяка търговска гилдия имала божество, което смятали за свой закрилник. Те ходели в храма му и принасяли жертви, след това изяждали месото за вечеря, на която водели бизнес преговори помежду си и накрая вечерта приключвала с храмовите проститутки.
Разбира се, християните имали проблем с подобно поведение. Но ако те откажели да правят бизнеса си по този начин имало опасност да бъдат изключени от гилдията и да не могат повече да работят своята професия.
И аз мисля, че тук започва да става ясна връзката между посланието към Тиатира и начина, по който ние упражняваме съвременните си професии. В два свята, които са много различни един от друг Исус предупреждава за една обща опасност – материализма да стане наш бог, работата да се превърне в наша религия и ние да бъдем изкушени да направим компромис с верността с към Христос.
Понякога ние не си даваме сметка колко лесно е да лъжем себе си, че следваме Христос докато всъщност най-голямата ни мотивация е материализма. Има християни, които отделят много повече време да говорят на децата си за това, че трябва да се учат добре, да получат високи оценки на матурите, за да намерят работа, от която да печелят добри пари и след това много по-кратко допълват – но трябва да живеете като християни. Ние изпълняваме прищевките им за скъпи дрехи, маркови маратонки и последни модели телефони и така дори бе да го искаме ги възпитаваме в една материалистичниа философия, в която стойността на човека се определя до голяма степен от вещите, които притежава. Всъщност трябва да е точно обратното – ние трябва да отделяме много повече усилия да им кажем и покажем, че те трябва на първо място да бъдат верни на Христос – в богатство и в бедност, в здраве или болест – не докато смъртта ни раздели, а точно понеже Христос е победил смъртта и тя вече не може да ни раздели. Всичко останало трябва да остане на второ място. Но ние често дори не забелязваме какво е застанало на първо място, на кое отделяме най-много време, за кое говорим най-много. Струва ми се, че скритият, неосъзнат материализъм е една от най-големите опасности за християните в България.
Тази опасност не е нова. Затова Христос на няколко пъти се обръща към християните в Тиатира и им напомня това.
Автор: Радостин Марчев