Ако в една страна има наистина влиятелна християнска църква, би следвало да е невъзможно да нападне съседна държава с цел окупация. Войната е сложно нещо – изисква постоянно покачваща се цена, която заплаща цялата нация. Едно е да изпратиш отряд командоси, които да направят преврат, друго е да изпратиш ескадрила изтребители и бомбардировачи да поразят някакви цели, но да водиш пълномащабна война с милиони души на фронта е ужасно скъпо във всяко отношение – загуба на млади животи, откъсване на хора от домовете, децата и производителния им живот, завръщане от фронта на озверели и психически разбити хора, които след това водят разрушителен живот, ужасно скъпо финансиране.
С две думи – всяка сравнително могъща страна може да проведе специализирана операция. Но война може да води само единомислената и обединена зад войната страна. В случая с Русия това обединение беше и е невъзможно без ролята на Руската православна църква. Това е войната на тази църква и е толкова очевидно, че единственото, което остава на идолопоклонническите поддръжници на РПЦ, е да повтарят всичките ѝ тези. А те са ясни и многократно повтаряни.
РПЦ е основен двигател на концепцията за „Русский мир“ (Руския свят). Според тази идеология Русия, Украйна и Беларус са неразделни части от едно общо духовно, културно и цивилизационно пространство, чийто център е Москва. Чрез тази призма войната не се представя като агресия срещу суверенна държава, а като „защита” и „обединение” на исторически руски земи.
Патриарх Кирил многократно е заявявал, че войната има е „метафизично”, а не просто политическо значение. РПЦ рамкира инвазията като свещена борба срещу моралния упадък, секуларизма и либералните ценности на Запада (като често се използват за пример гей парадите). Според този наратив, Украйна трябва да бъде спасена от това западно влияние, за да се запазят традиционните православни ценности.
Симбиозата между църква и държава в Русия е видима на фронта. Духовници от РПЦ редовно благославят руски войници, военна техника и оръжия. Едно от най-крайните изявления на патриарх Кирил беше публичното му обещание, че руските войници, които загинат в изпълнение на военния си дълг в Украйна, получават автоматично „опрощение на всичките си грехове“, приравнявайки смъртта им на мъченичество.
В рамките на самата църква в Русия няма толерантност към антивоенни настроения. Свещеници, които публично призовават за мир, отказват да четат специалните задължителни молитви за „победа на Светата Рус” или наричат случващото се „война”, биват лишавани от сан. Много от тях са принудени да емигрират, а други са предавани на държавните власти по обвинения в „дискредитиране на армията”.
Този кошмар би трябвало да избие от главите на всеки искрен християнин наивните представи как засилването на християнското влияние означава засилване на справедливостта, мира и добродетелта в едно общество. Очевидно „християнското влияние” може да се засилва просто защото една нечестива и насилническа власт има нужда от това да употреби християнското влияние за обезпечаване на своите най-отвратителни цели.
Затова за истинската почит и любов към Христос не би трябвало да имат значение табелките на вратите, местата на трибуните на официални събтия, поканите на приеми и дори часовете по вероучение в училище. Всичко това няма да попречи вашите синове, мъже и бащи да бъдат поведени на заколение да превземат съседна страна, сеейки смърт, страдание и разруха, заради някаква маниакална концепция.
Тази война би трябвало да изцели толкова повърхностни християнски представи. Поне при тези, които наистина обичат самия Господ, самото Негово царство и Неговото пришествие. При останалите просто ще ги затвърди. И общата база между едните и другите ще става все по-ограничена. Така и трябва да бъде. Има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни.
Момчил Петров