„А Утешителят, Светият Дух… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал.“
(Йоан 14:26)

Животът ни често прилича на стара приказка, разказвана край огъня. Има начало, има тръгване, има изпитания. Героят напуска дома си, среща първата трудност – и я преодолява. После идва втората. Тя е по-тежка. Третата понякога изглежда непосилна. В приказките чудовищата стават по-страшни с всяка следваща страница, а пътят – по-тъмен. Странно е, че и в нашите дни е така: понякога с всеки опит нещата сякаш не се облекчават, а се усложняват. Сякаш мракът се сгъстява точно преди да се появи първата линия светлина.

И винаги има момент, в който героят осъзнава, че сам няма да успее. В класическата морфология на приказката се появява помощникът – мъдрият старец, верният приятел, неочакваният спътник. Без него историята не продължава. Без него мечът остава тежък, пътеката – невидима. В нашата история този Помощник не е случаен непознат, а обещан Дар. Христос Го нарича Утешител – Духът, Който идва не да премахне битките, а да ни преведе през тях. Не да скъси пътя, а да ни даде сили да го извървим. Когато собствената ни решимост се пропука, когато молитвите ни са само въздишки, Той остава.

И историите, които помним, са тези, в които героите не се отказват. Както казва Сам на Фродо Бегинс във Властелинът на пръстените: „…защото има останало добро на този свят, г-н Фродо… и си струва да се борим за него.“ Но ние устояваме, не само защото вярваме, че има добро. Устояваме, защото Духът свидетелства в нас за него. Защото в най-мрачната глава на нашата приказка Той шепне, че историята още не е свършила.

Животът върви на цикли – падане, изправяне, ново тръгване. Понякога сме уморени герои, понякога объркани пътници. Но не сме сами. Най-тъмно е преди изгрева – това е вярно. И именно тогава Утешителят е най-близо. Той не отменя нощта, но гарантира утрото. И ако продължим да вървим, дори със сълзи, ще открием, че не ние носим историята – Той я носи в нас.

Марти Райчинов