Обичан си, без да се доказваш
Нарамила чантата с памперси, маневрирам инвалидната количка на дъщеря ми по пътеката. Старая се незабележимо да преведа четири деца от фоайето на църквата към задната ѝ част. Виждам как хората обръщат глави и усещам погледите им върху нас. Избърсвам потта от челото си и прошепвам „извинете ни“, „простете“. В това време моята „циркова трупа“ се провира към последния ред. След една сутрин на подвизи, които мога да опиша само като акробатични, най-накрая успях да заведа всички на църква.
Поглеждам часовника си. Закъсняваме с четири минути, но въпреки това се чувствам като победител. Шестгодишният ми син е готов да пее с хора за първи път. (Наричат се „Църковните мишки“. Да, много сладко име.)
Използвам църковния бюлетин като ветрило, докато тихичко казвам „добро утро“ на родителите ми. Дошли са да подкрепят нашия начинаещ певец. Чудя се къде ли трябва да намери останалите си „миши“ приятели. Не би ли трябвало да се събират отпред?
Осъзнавам, че нещо не е наред. Погледът ми се стрелва и забелязвам деца, разпръснати из пейките, вече седнали със семействата си. Спомням си, че съпругът ми (новоназначеният пастир) беше споделил, че децата ще пеят първи. Сърцето ми се свива. „Пяха ли вече?“ – прошепвам. Майка ми леко кимва. Мъча се да не заплача. Чудя се защо не мога да бъда по-организирана като всички останали. Спотайва се и още един въпрос: Защо се провалям?
Лесно е да мислим, че всички останали са напълно организирани. Да вярваме в лъжата, че никой друг никога не закъснява. Никой не пропуска краен срок или животът на никой друг не е така объркан, колкото на този, чийто образ виждате в огледалото.
Няколко дни след моето фиаско с „Църковните мишки“ бях на кафе с приятелка. Тя ми каза нещо, при което едва не се задавих: „Не знам как успяваш да свършиш всичко. Толкова си подредена!“
Смях се със сълзи, после се замислих върху една трудна (и честна) истина: Прекалено строга съм към себе си. Предполагам, че и вие сте така.
Като жени ние постоянно се борим с външния натиск. Искаме да държим нещата под контрол и да се представяме по определен начин. Ако не внимаваме, можем дори да се почувстваме притиснати да си заслужим Божията любов. Този натиск често може да ни накара дълбоко да се усъмним в себе си. Ставаме самокритични, което ни примамва в капана на сравнението.
В какъвто и етап от живота да се намирате, вероятно държите много неща под контрол. Правите всичко, на което сте способни, ала без да се лъжете, усещате, че това не е достатъчно. Като се огледате около себе си, като че ли всички останали са разгадали магическия код, а вие все още се препъвате, изпотени и закъснели.
Независимо дали се сравнявате с някой съсед или с непознат в интернет, твърде лесно е да се сравнявате с друг (без да знаете цялата му история). Така трупате върху плещите си всякакъв срам – притиснати под тежестта, едва стоите на краката си.
Ако имате чувството, че не отговаряте на очакванията, имам добра новина: не е нужно. Божията благодат ни казва, че не е нужно да се доказваме, за да бъдем обичани. Не е нужно да правим всичко правилно през цялото време. (Предварителна подсказка: никой не го прави!) Не е нужно да излъчваме блясък на съвършенство. Като възлюбени деца на Бога, ние сме освободени от тези окови.
В Колосяни 3:12 ни се казва, че сме „свети и възлюбени“. И че в светлината на това трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“.
Как би изглеждал животът ви, ако проявявахте състрадание към себе си? Как би се променил курсът на дните ви, ако подхождахте към несъвършенствата си с благост и смирение? Какво би станало, ако сте нежни и търпеливи към себе си?
Никой не е съвършен. Всички понякога търпим провал. Когато обаче си налагаме недостижим стандарт и си повтаряме, че всички останали се справят отлично, докато ние се мъчим, пренебрегваме най-истинския факт относно нашата същност: това, че сме свети и дълбоко обичани.
Следващия път, когато осъзнаете, че сте строги към себе си, поемете дъх и помислете какво казва Бог за вас. Няма нищо, което бихте могли да направите, за да Го накарате да ви обича повече или по-малко. Не е нужно да постигнете някакви определени успехи или да вършите още милиарди неща. Не трябва да печелите любовта на Христос – Неговата любов е дар, даден безвъзмездно.
Следващия път, когато погледнете в огледалото и започнете мълчаливо да изреждате всичките си провали, не забравяйте, че сте сътворени по чуден и удивителен начин. Вие сте Божие дете.
Следващия път, когато се възхищавате колко „успял“ е някой друг, не забравяйте, че всеки води своите битки. Никой не е имунизиран срещу болките на този свят, срещу въздишките на човечеството. Ако се чувствате наистина смели, замислете се над следния въпрос: Бог не изисква от вас да се доказвате, за да бъдете обичани – защо вие го изисквате от себе си?
Когато спрем да сме толкова сурови към себе си, се случва нещо интересно. Започваме да проявяваме много повече милост и разбиране и към другите.
По всяка вероятност пак ще закъснея за църква. Семейният ни живот е изпълнен с хаос и неочаквани изненади, и като цирков директор понякога се провалям. Но когато съм по-блага към себе си, се отнасям по-нежно към децата си. Когато си припомням, че съм свята и дълбоко обичана, не забравям, че тази истина се отнася и за другите около мен.
Не е нужно да се представяте по определен начин, за да бъдете съвършени. Вие вече сте свети и дълбоко обичани.
Автор: Кейла Крейг
Източник: DaySpring