През 725 година от основаването на Рим настъпва исторически момент. Градът посреща Октавиан Август като победител, сложил край на изтощителна гражданска война. Улиците се пълнят с народ, въздухът е наситен с мирис на жертвоприношения и оптимизъм. Вратите на храма на Янус осъмват затворени, а този символичен акт в Рим означава, че над цялата територия е настъпил мир.
По това време Октавиан все още е консул, но с триумфалното му влизане в столицата настъпва нов период за Римската република. Победите му са заявка за дни на благоденствие, а съвременниците виждат в него начало на нова епоха. Прословутият Приенски календарен надпис (ок. 9 г. пр. Хр.) казва следното по адрес на Октавиан: „И за света началото на добрите вести [гр., εὐαγγελίων] чрез него беше рожденият ден на бога [т.е. Август].“
Управлението на Октавиан се възприема като „добра вест“, защото чрез решаващи военни победи, създаването на постоянна професионална войска и стабилизирането на границите той прекратява гражданските войни и установява дълготраен мир и политически ред в Римската империя. Дават му титли като принцепс („първенец“), август („величествен“). Но особено значим момент е триумфалното му влизане в столицата. Той преминава в бляскава процесия, облечен в нови имперски знаци, обграден от символи на власт и победа. Заявката е безспорна: Рим има нов спасител. Той носи прословутия мир, познат като Pax Romana.
Около шест десетилетия по-късно, в един друг град, се разиграва сцена, която външно напомня на това, но по същество го преобръща. При съвсем различна по своя характер процесия Исус Христос влиза в Йерусалим. Тук също има струпване на хора, оживление на очакванията, ентусиазирани възгласи и напрегнато очакване. Но има нещо различно. Липсва тъкмо онова, което обичайно придава тежест на подобни събития – демонстрацията на военна сила. Няма колесници, няма конници и пехота, няма тържествени символи, нито военнопленници, нито бойни трофеи. Вместо това има невръстно магаренце, постлан с дрехи и клони път и приветствени възгласи.
Един очевидец го описва по следния начин: „По-голямата част от множеството разстлаха дрехите си по пътя. Други пък сечаха клони от дърветата и ги постилаха по пътя. А множествата, които вървяха пред Него и които идваха след Него, викаха: Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!“ (Мат. 21:8-9).
Малко преди това Исус, който вече трета година обикаля градове и села със съвсем различен вид „евангелие“ от онова на Октавиан, е изпратил двама Свои последователи да му доведат магарица с осле. После са наслагали дрехи върху животните, а Той е възседнал ослето и е оглавил необичайна процесия, спускайки се от Елеонския хълм през Източната врата на Йерусалим. По трасето, където предстои да мине, се е струпало сериозно множество ентусиазирани посрещачи, включително и деца. Хората постилат дрехите си по пътя, а други секат клонки, вероятно палмови, и ги разстилат пред двете магарета. Целият град се раздвижва, припомнят си свидетели.
Това необичайно шествие, проведено в първия ден на юдейската Пасхална седмица, едновременно създава асоциации с познати практики, но и представлява контрапункт на свързаните с тях очаквания. Действието на Исус не е импровизация. То е съзнателно изпълнение на пророчество: „Радвай се много, сионова дъще! Възклицавай, йерусалимска дъще! Ето, твоят цар иде при теб. Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица“ (Зах. 9:9).
Тези думи вече няколко столетия живеят в съзнанието на юдейския народ. Затова и възгласът „Осанна“ не е никак случаен. Думите са заемка от Псалом 118, където звучат по следния начин: „О, Господи, избави ни, молим се! О, Господи, молим се, изпрати благоденствие! Благословен да бъде онзи, който иде в името Господне. Благославяме ви от дома Господен!“ (25-26 ст.).
Корените на този вид фрази са древни. Още в Божието обещание към Давид се оформя образът на бъдещ цар, чието управление няма да има край: „Аз ще утвърдя престола на царството му до века“ (II Царе 7:13). Месианското очакване гледа напред и търси признаци за идещото изпълнение. Бог е дал дума да издигне един, който ще владее с правда и мир. Първоначално юдеите очакват славно възстановяване на Давидовото и Соломоновото царство.
След завръщането им от Вавилонското изгнание тези очаквания стават все по-осезаеми и конкретни. Докато се съгражда Вторият храм, пророк след пророк, книга след книга, пасаж след пасаж вдъхват надежда за национална обнова, възобновяване на Израилевото царство, установяване на правда чрез владичеството на Месията.
Сетне пророческият глас се умълчава. Следват няколко столетия тишина от Небето. През този т.нар. междузаветен период юдаизмът е белязан от многопластово очакване за Месията. Някои си го представят като политически освободител (особено след Макавейските бунтове), а в апокалиптични текстове като Книгата на Енох той е изобразен като идещ небесен съдник, който ще наложи Божията справедливост. Фарисеите поддържат и доразвиват тази надежда чрез свои тълкувания на Писанието, като свързват идването на Месията с верността на народа към Закона.
През тези времена историята сякаш е в застой, а копнежът за Божието явление чрез Месията цар все повече се задълбочава. Именно през този период Псалом 118 се превръща в ключов текст. Той говори за избавление, за отхвърлен камък, който става крайъгълен (22 ст.), както и за управник, който иде от името на Господа.
Историята дава и конкретни образи, които оформят очакванията. През 141 г. пр. Хр. човек на име Шимон Макавей влиза в Йерусалим именно след военна победа. Първата книга на макавеите описва как народът го посреща ентусиазирано с музика, радост и палмови клонки (I Мак. 13:51). Триумфът е видим, осезаем и наситен с усещане за славни времена. Но онези въстания не донасят величествено царство, нито повсеместна правда. Юдейската държавност е възстановена, но в никакъв случай не отговаря на древните пророчества към Авраам и Давид.
Именно тук се ражда напрежението на Цветница. Защото когато Исус влиза в Йерусалим, външните знаци са сходни, но съдържанието е различно. Народът използва познати изрази и възгласи, но реалността не се вписва напълно в него. Човешкото разбиране за власт по естествен начин свързва автентичността ѝ с демонстрация на сила. Победителят трябва да се вижда като завоевател. Управникът трябва да налага ред. Държавникът трябва да демонстрира превъзходство, да внушава смут у противниците, да се налага вербално, веществено, властнически – нещо, което дори и днес ясно се вижда в представите за силна политика.
С появата си на това необяздено магаренце Исус обаче ясно показва, че ценностите в Неговото царство ще имат много различен характер. Ето какво заявява Той малко преди влизането в Йерусалим: „Вие знаете, че князете на народите господаруват над тях и големците им властват над тях. Но между вас няма да бъде така. А който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител“ (Мат. 20:25-26).
Това съвсем не е абстрактно учение. В новото царство, което Исус ще започне на кръста, нещата стоят по коренно различен начин. Владетелят управлява чрез кротост. Властта е налице, но не се изразява чрез принуда, унижение и натиск. Предводителите са последователи, принцепсите са служители, първенците са последни.
Именно тук възниква дълбокият въпрос: може ли власт, която не доминира, да бъде истинска власт? Разковниче към отговора има в самата сцена със смирено яздещия на осле учител. Но още по-ясно тази истина ще се разгъне по-късно. Победата, към която язди Исус, не е видима в момента на влизането – независимо от ентусиазма на възгласите. Сълзите, които Той пролива на това шествие, говорят за горчивината на една чаша, която предстои да се изпие именно от Царя. Триумфът на Месията ще премине през болката от отхвърлянето, горестта на разпятието, чернилката на смъртта, терзанието на разлъката с Отец. Камъкът, за който някога е говорил Псалом 118, действително ще бъде отхвърлен – но именно така ще стане крайъгълен (вж. 22 ст.).
Години по-късно апостол Павел ще пише в тази връзка: „Като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиси и Му подари името, което е над всяко друго име“ (Фил. 2:8-9). В тези думи вече се вижда пълната логика на Божието действие. Месията притежава име, по-висше от всяко друго име, а пълнотата на Неговата власт е подпечатана именно през Неговата страдалческа седмица. Послушанието предхожда прославянето. Представите за горно и долно, първо и последно, властно и смирено се пренареждат според един друг, небесен стандарт. Славата не е отменена, не е обезсмислена, не е заличена. Тя минава пътека, която човешките категории трудно приемат. Установява се не чрез надмощие и хегемония, а чрез невидима сила, която те преобразява отвътре.
Ето затова сцената на Цветница е едновременно толкова ясна и толкова неразбрана. Народът произнася напълно уместни думи. Детските гласове цитират подходящия псалом. Символите, които се използват, са съвсем на място. Но съдържанието на възгласи като „Осанна на Давидовия Син“ и „Благословен, Който иде в Господнето име!“ се оказва доста по-дълбоко, отколкото онези хора – а може би и ние днес – си дават сметка.
Царят действително идва. Спасението наистина настъпва.
Но славата тогава и сега се разкрива в готовността да се покажеш слаб и уязвим. И парадоксално, именно там е голямата ѝ сила.