Египет. Най-великата държава и цивилизация в света.
Винаги има такава. Но никога до онзи момент и никога след това разликата между най-великата държава и всички останали няма да е толкова голяма. Превъзходство, мощ и величие. Те водят до заслужена гордост. Но гордостта се свързва с нещо друго в човешката природа и се трансформира в арогантност, прекомерен триумфализъм, откъснат от действителността. Социалните психолози дефинират така наречената „тъмна триада“, включваща нарцисизъм, макиавелизъм и социопатия.
Нарцисизмът е онова себецентрирано опиянение, което потапя в егоизъм и води до пълна липса на емпатия. Египетският фараон изрича следните арогантни думи: „Кой е Яхве, та да послушам гласа Му и да пусна Израиля? Не познавам Яхве, и затова няма да пусна Израиля.“ (Изход 5:2-3).
Единственият бог, когото фараонът познава, е собствената му личност. Фараонът представлява боговете на земята и осъзнава, че се справя много добре в тази си роля. Макиавелизмът се проявява чрез безкрайни манипулации, експлоатация на другите и цинично пренебрежене към морала.
„Не давайте вече, както до сега плява на тия люде, за да правят тухли; нека идат сами и си събират плява. Но колкото тухли са правили до сега, същото число изисквайте от тях; с нищо да го не намалите; защото остават без работа и затова викат, казвайки: Нека отидем да принесем жертва на нашия Бог. Нека се възлагат още по-тежки работи на тия човеци, за да се трудят с тях; и да не внимават на лъжливи думи.“ (Изход 5:7-9).
Третата характеристика на тъмната триада е социопатията, а именно – трайно отсъствие на грижа за чуждото страдание, импулсивност, безсърдечие и липса на разкаяние. Освен социалното унижение на робството и изнурителния труд, е добавен и геноцид – системни убийства на новородените еврейски момченца. Една идея на централната власт, която се извършва пред очите на всички, и никой публично не се възпротивява.
Тогава връхлита всеобщото осъждение. След много предупреждения идва присъдата, която ще промени всяко египетско семейство необратимо. Живеем в свят, който е съден и ще бъде съден. Ние всички го усещаме дълбоко в себе си, затова и у всеки човек се намира онова почти болезнено желание да бъде оправдан, да докаже, че животът му си струва, че неговото съществуване има стойност.
Днес, в постмодерното време, когато има безброй ценностни системи, общото между хората е, че всички живеят така, сякаш участват в един невидим процес, в който трябва да докажат своята състоятелност. Преди около 100 години Франц Кафка улавя това и метафорично го показва в повестта „Процесът“, където героят така и не научава в какво е обвинен, но животът му минава в едни безкрайни съдебни изслушвания.
И така, идва нощта на всеобщото осъждение. „И посред нощ Господ порази всяко първородно в Египетската земя, от първородния на Фараона, който седеше на престола си, до първородния на пленника, който бе в затвора“ (Изход 12:29). Това е Апокалипсис. Едно разкриване на осъждението, което тегне над злото.
В онази нощ една група хора остава незасегната от осъждението. Не защото са по-добри. Всъщност те не са по-добри от своите насилници и в идващото време ще го докажат. Не защото в качеството си на роби са оправдани от всеобщото осъждение. А защото са повярвали на вестта, изпратена до тях и са поставили спасителния белег на праговете на домовете си. „После нека вземат от кръвта и турят на двата стълба и на горния праг на вратата на къщите… И кръвта на къщите, гдето сте, ще ви служи за белег, така че, като видя кръвта, ще ви отмина, и когато поразя Египетската земя, няма да нападне върху вас погубителна язва.“ (Изход 12:7;13).
През онази нощ на преминаването, тези хора получават още една инструкция: „ … никой от вас да не излезе из къщната си врата до утринта“ (Изход 12:22). Всички избавени остават от вътрешната страна на кръвния белег, между тях и погублението стои кръвта на закланото агне.
Нощта на Пасха в Ерусалим. Евреите отбелязват ежегодно онези страшни събития в Египет от хиляди години. Хиляди глави на семействата изпълняват ролята на Водач на Седера – разчупват хляба, благославят виното, обясняват значението на ритуала, както им е заръчано в онази нощ: „И когато чадата ви попитат: Какво искате да кажете с тая служба? Ще отговорите: Това е жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на израилтяните в Египет, когато поразяваше египтяните, а избави нашите къщи.“ (Изход 12:26-27).
В стая на последния етаж едно необикновено домакинство от 12 мъже е събрано около пасхалната трапеза. Едно място стои празно, някой току-що е излязъл от стаята. Държат се братски, но много не си приличат помежду си. Поне не всички. Водачът на Седера е малко по-голям от тях, но не може да им бъде баща, защото разликата във възрастта им е твърде малка. Той разчупва хляба, но разказва нова история: „Вземете яжте; това е Моето тяло.“ (Матей 26:26). Благославя и чашата, точно както е ритуалът, „но със странни думи: „Пийте от нея всички! Защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване на греховете.“ (Изход 26:27-28).
Каква странна Пасха! Къде е агнето? Мъжете, които ядат Пасхата, са озадачени, но усещат, че участват в нещо съдбовно. Водачът на Седера се превръща в главния герой на Пасхата. Неговото тяло, Неговата кръв, която се пролива за прощаване на греховете. Нов завет.
Дали това е отговорът? Защото как е възможно кръвта на едно агне да направи разликата между поразените и избавените преди хиляди години? Дали онова агне не е било знак за нещо по-голямо, за Някой истински велик, Който идва, за да спасява лично? Дали сега Някой не застава на мястото на виновния, осъдения, изгубения, за да осмисли вярата на избавените преди хиляди години и да даде здрава и непоклатима основа за изкупен живот, за милиарди души в годините напред?
Следващите три дни ще разкрият това. Но тази нощ е Пасха. Преди вечерята Водачът на Седера налива вода в съд, съблича празничната си мантия, взема кърпа и заставайки на коляно пред по-младите мъже, започва да мие нозете им (Йоан 13:5).