„Всяко дърво мечтае да порасне голямо и да бъде полезно за хората.“
Тези думи слушах често от по-големия си брат, един величествен и строен дъб. Не разбирах защо, предвид нашето дълголетие, той е толкова фокусиран върху тези ходещи дървета, тези човеци. Та те само идваха с брадвите и секирите си да ни посичат! Когато го попитах за това, той просто каза:
„В началото не е било така. Нашият Татко беше сложил хората и дърветата на едно място, в една градина, където да живеем в разбирателство. Но хората послушаха змията и решиха, че могат да се справят без нашия Татко, и ядоха от плода на дървото, за което им беше казал да не ядат. Затова Той ги изгони от градината и ги прати далеч, и хората все още живеят далеч от Татко. Затова се държат и така грубо с нас“.
„Ами ние защо тогава да се радваме, че можем да бъдем полезни за хората, когато ни секат и убиват?“
„Защото Татко ни е създал с тази природа – да се радваме, когато сме полезни на човеците. Дори след злото, което сториха те, ние не се променяме – и се радваме да сме заедно с тях. Някой ден и ти ще разбереш. – каза ми той с онази усмивка в шума на листата си, с която без думи ми казваше „Още си твърде малък да разбереш.“
Не мисля, че някой ден щях да разбера. Идеята да стана жертва на поредната човешка глупост ме разгневяваше. Дотолкова, че да му кажа:
„Защо Татко ни създава с тази природа все още, а тях не ги пипа?!“
„Може да Го попиташ някой ден, когато си на небето при Него.“
„Ооо, аз ще стана тоооолкова висок, че да стигна небето още тук и ще Го питам, само стой та гледай!“
„Хаха.“ – каза мило със същото шумолене по-големият ми брат и продължи: – „По-вероятно е Той да дойде от небето тук, отколкото Ти да Го достигнеш от земята.“
„Ами, няма значение, само да ми дойде и ще Го разпитам защо така прави!“
Макар да мразех хората, аз все пак обичах брат си – той се грижеше за мене и ми помагаше да раста спокойно, пазеше ме от бурите и ветровете, със своите корени ми пробутваше по-хубавата храна от майката земя, и знаех, че има само едно нещо, което не можех да му дам – да види морето.
Затова, когато дойдоха дърварите със своите брадви и секири, той се затъжи, че ме оставя сам, но от разговорите им дочух, че ще го ползват за нещо като лодка – и гневното сърце в дебелите ми кори не ми даде да се боря срещу тях. Знаех, че това е отговор на тихите му молитви към Татко, които той мълвеше, когато си мислеше, че съм заспал и не го чувам.
В този миг аз вече знаех, че отсичането не е онази смърт, за която си мислех – и не след дълго можех да чуя по повея на вятъра как е станал част от ладията (така се казвали лодките) на един рибар. Веднъж даже ми каза, че един учител се качил в ладията му, за да говори – и говорел, и звучал досущ като Татко! Звучеше толкова щастлив, че чак на мене ми се прииска да видя хората, с които работеше…
Радвам се за него, наистина. Когато той ме питаше „Как си?“, всеки път му казвах „Добре съм, раста нагоре и след малко ще ме видиш да се извисявам към небето, за да говоря с Татко, както ти казах!“
Но как да му обясня, че след като го отсякоха, нямаше кой да ме пази от бурите и ветровете, нито кой да ми намира по-хубавата храна от земята със своите корени? И че вместо да стана голям и величествен като него, кората ми загрубя, стана на трески и погрозня, а аз отслабнах като фиданка – в сили поне. В гората ни винаги са идвали малко хора (вероятно усещаха, че не ги желая), но сега нямам и надежда, че ще дойде някой. Та кой би искал дърво като мене?
Един ден обаче чух гласа на хора, идващи насам. Изглеждаха по-тежко облечени от другите дървари, които съм виждал, но не бяха дошли за разходка – носеха си брадвите и секирите. Единият от тях се огледа небрежно и кимна с глава към мене:
„Този ще свърши работа.“
И се заеха да ме отсичат. Бях толкова уморен от живота и преструването пред брат си, че всичко е наред, че дори не се опитах да се боря. Болка даже не изпитах, дотолкова нямах сили да усещам каквото и да е. Исках просто всичко да свърши.
Но разговорът им ме заинтригува и се заслушах…:
„Колко са този път?“
„Трима. Двама убийци, нападнали кервана с данъци за Цезаря, и един дърводелец.“
„Дърводелец ли? Той пък какво е направил.“
„Представял се за Божия син и за цар на юдеите.“
„Ех, и такива луди ли вече разпъваме…“
Чу се зашлеване по врата.
„Шш, движи си ръцете, не устата, да не те чуе Пилат, знаеш, че и на шега не бива да казваш такива неща…
„Да, за да не съм следващият.“
Оказа се, че мен ще ме направят на кръст – на устройство за мъчение и смърт. Иронично, но поне малко радост ми достави факта, че ще послужа за смъртта на един от тези ненавистни хора. Избраха ме за онзи дърводелец, който вече бичували. Дърводелец, значи той е пряк виновник именно за посичането на хубави дървета като брат ми! Реших, че ще го разпитам:
„Защо си се отрекъл от Татко? По-хубаво ли ти е като живееш далеч от Татко? Заслужаваше ли си да послушаш змията в градината? Не виждаш ли какви мъчения извършвате върху нас, а вие нищо не усещате – срам и вина нямате ли, или поне малко страх от Татко?!“
Но когато видях как беше поругаван и измъчван от хората с тежки доспехи, и от хората с хубави одежди също – загубих въпросите си. Дърводелецът ме погледна и аз инстинктивно разбрах, че нито един от въпросите ми няма смисъл, нито значение. Той дойде при мене и ме взе, но знаех, че няма сили да ме носи. И въпреки това, започна бавно да върви по пътя си, нарамил ме. За пръв път се зарадвах, че съм слаб като фиданка, но виждах колко болка му причиняваха стърчащите ми трески. Той не се оплака нито веднъж. Почувствах се засрамен.
Хората наоколо Го плюеха и викаха против Него, а спомените от кръвта Му, капеща и течаща по кората ми, влизаха в мене като движещи се картини.
Той не се отрече от Татко, но доброволно остави славата Си на небето, за да дойде тук. Не за да живее далеч от Татко, но за да живее близо до нас – и до хората. А когато снощи змията в градината Му предложи по-кратък път – Той не я послуша. И сега отива да изпълни това, за което Татко Го беше пратил – да помири хората и Бога, и дърветата с хората.
Този дърводелец умря на едно дърво, което после бе захвърлено, и Го погребаха на място, което дървото не видя. Но и не беше нужно да го знае, защото гробът му остана празен – и дърводелецът живее, защото дори разпъването, както отсичането, наистина не е крайната смърт.