Велика събота е може би най-тихият ден в християнската вяра. Скандиранията от страстните дни са притихнали. От кръста вече не долитат думи. Мъртвото тяло лежи в гроба. Тихо е.

Често прескачаме този ден. Бързаме да превъртим от ужаса на Разпети петък към радостта на Възкресението. Но между тях стои един цял ден, тягостен и неудобен, в който Небето мълчи. Именно в тази тишина Йоан ни отвежда към един гроб в градина, две неочаквани фигури и детайли, които разкриват нещо по-дълбоко за Божието дело.

Велика събота е скътана някъде между края на деветнайсета и началото на двайсета глава в Евангелието на Йоан. Ето как разказът ни въвежда в този ден: „След това Йосиф от Ариматея, който беше ученик на Исус, но таен поради страх от юдеите, помоли Пилат да му позволи да вземе тялото на Исус. И Пилат позволи. И така, той дойде и вдигна тялото. Дойде и Никодим, който беше ходил при Него през нощта, и донесе около сто литри смес от смирна и алое. И така, взеха тялото на Исус и Го обвиха в плащеници с ароматите според юдейския обичай на погребване. А на мястото, където бе разпънат, имаше градина, а в градината – нов гроб, в който още никой не бе полаган. И там положиха Исус заради юдейския ден на Приготовлението, защото гробът беше наблизо“ (Йоан 19:38-42).

Дори в този кратък и на пръв поглед прост разказ започват да се открояват няколко необичайни детайла. Описанието изрично споменава, че непосредствено до Голгота е имало градина с гробове. Освен това то включва редица детайли, които имат връзка с историята около раждането на Исус. И не на последно място, в тази 19 глава Йоан е цитирал прочутата фраза „Извършено е“, последните думи, произнесени на кръста.

Възможно ли е тези детайли да ни помогнат в настройката ни за тази Велика събота? Можем ли да извлечем от тях насоки за собственото си очакване? Как библейският текст би могъл да ни подкрепи в предвкусването на възкресенската новина?

Йоан подбира детайли, които ни водят към една по-широка библейска картина. Първият, който заслужава внимание, е мястото – градината.

Градината в библейския разказ

Разказът на Йоан за последните два дни е рамкиран между градини. Осемнайсета глава започва с предателството и задържането на Исус в една „градина“ (18:1), а деветнайсета глава завършва с Неговото погребение, отново в „градина“ (19:41). Йоан рядко дава случайни топографски детайли. Градината е място на живот. Място, където се полагат грижи, влага се старание, сее се с надежда и се очаква плод.

За градините в Библията може да се говори много, но тук само мимоходом ще отбележим, че и цялостната библейска история започва и завършва в такъв контекст. Първите прохладни разходки на човека с Твореца, първият брак, първата грижа за земята, първият грях – всичко това се случва именно в прекрасни градински условия (Битие 2:8-9; 3:8), а величественият завършек на спасителната история един ден се разгръща в образността на възстановения Едем (Исая 51:3; Езек. 36:35; Откр. 22:1-2). Става дума не за просто връщане назад, а за окончателно възстановяване и изпълнение.

Колко права ще се окаже ридаещата Мария ден по-късно, когато взема възкресения Исус за… градинаря! В един дълбок и неочакван обрат именно Той е полагащият грижи, влагащият старание, сеещият с надежда и очакващият плод. В тази неназована гробна градина е положено тленното, за да възкръсне нетленното. Прокудените от Едемската градина Адамови потомци ще могат да бъдат приети обратно не чрез свои заслуги, а чрез пътя, отворен чрез кръста – недалеч от градината току извън стените на Йерусалим.

Но Йоан не ни оставя само с образа на градината. Той вплита и детайли, които ни връщат към самото начало на земния живот на Исус.

Мотиви от рождественската история

В разказа за раждането и в разказа за погребението се появяват забележително сходни мотиви – сякаш подчертани като огледални образи в началото и в края на земния живот на Исус. Когато ги поставим един до друг, тези детайли очертават нишки, които изглежда не са случайни.

В рождественската история например Младенецът е „повит“ и „положен“ в ясли, а при погребението Йоан описва как тялото е „обвито“ и „положено“ в гроб. Гръцките думи са различни, но жестът е сходен: грижливо обгръщане и полагане. Внимателни ръце посрещат и изпращат Човешкия Син.

Още по-осезаем мотив виждаме при ароматите. Според Евангелието от Матей 2 гл. смирната се появява още при раждането на Исус като част от даровете на източните мъдреци. Това масло е скъп подарък, предназначен за царе, и е поразително неуместен за едно новородено, защото носи асоциации за погребение. Колкото и да е парадоксално, именно смирната задава тона още от раждането Му, че Исус идва на тази земя с определена цел – да даде живота си.

В пасажа от Йоан 19 гл. този намек се връща с пълна сила. „Литра“ (гр. λίτρα) е мярка за тегло, а не за обем. Една литра се равнява на малко над триста грама. Тоест, донесената от Никодим смес от сто литри ароматни вещества е тежала приблизително 32–33 килограма. Това е изключително голямо количество. Подобен подход се използва при погребения на монарси или много заможни хора с висок обществен статут. Паралелът с II Летописи 16:14 при погребението на цар Аса е показателен.

Основната цел на ароматите е да се забави миризмата от разлагането на тялото, но количеството тук осезаемо надхвърля чисто практическата нужда. Следователно действието на Никодим е преди всичко проява на дълбока почит, не просто хигиенна мярка. Внушението е недвусмислено: Исус е погребан не като екзекутиран престъпник, а като достоен цар. Смирната е знак за смърт, а алоето е ароматна смес, използвана за изразяване на преклонение и почит. И ето как, неочаквано за всички очевидци на това кръстно разпятие, с разточителното дарение на Никодим се потвърждава ранният намек от рождественския подарък на източните поклонници.

Чудя се как ли Никодим е успял да донесе такова количество нагоре по хълма към градината с гроба. Трийсет и няколко килограма аромати са сериозна тежест. В какви съдове ги е носел? Колко ли време му е отнело да събере такава мяра благоухания? Повикал ли е помощ? Какво ли впечатление е направил на смутените от случилото се войници, фарисеи, зяпачи? Този споменат мимоходом детайл придава плътност на описанието и подчертава, че почитта тук не е символична, а скъпа и тежка. В ден като този това може да ти коства много.

Което ни довежда и до следващото любопитно наблюдение. И в двата разказа се появяват неочаквани фигури – хора с висок обществен статут, които внезапно влизат в сюжета и действат решително, почти дръзко. При раждането това са безименните мъдреци, а при погребението – заможният Йосиф от Ариматея и юдейският учител Никодим. Сходствата в техните постъпки няма как да не привлекат вниманието. Исус е разпознат не от тези, които бихме очаквали, а от изненадващи външни герои в повествованието – фигури, които без предупреждение излизат на светло и се включват с дръзновение и решителност.

И в двата случая има и уважителен достъп до властниците на деня. Мъдреците застават пред Ирод, а от своя страна Йосиф влиза при Пилат, за да поиска тялото. От витлеемското начало до голготския завършек историята на Исус многократно се пресича с политическата власт, но реакциите са различни – от враждебност, през подигравателност, до снизходително позволение. Името на Пилат се появява два пъти в краткия разказ за погребението от Йоан 19:38-42, а по-късно ще го срещнем както в Апостолския, така и в Никейския символ на вярата. Това споменаване на управници съдейства не само за историческото фиксиране на евангелските описания, а и за вписването на изкупителното дело на Исус в хода на човешката история.

Мотивът за нощта също не е случаен. Овчарите са нощем на полето, когато чуват добрата вест. Никодим по-рано е дошъл при Исус нощем и Йоан не пропуска да ни напомни това дори и при погребението. В това Евангелие нощта е не само период от денонощието – тя е богословски символ на прикритост, потайност и неразбиране, но също така и на търсене и вътрешно вълнение. За някои придвижването към Исус се случва именно по тъмни доби. Както Йосиф е „ученик на Исус, но таен поради страх от юдеите“, така и Никодим остава в паметта като онзи, „който беше ходил преди при Него през нощта“. Споменаването на тази нишка подсказва, че решителните моменти в историята на изкуплението понякога остават незабелязани за обществото, но и че рано или късно доверието в Човешкия Син извежда човека от сенките към светлината.

Споменаваме и силния контраст на мястото: от селските ясли на Въплъщението до хладния гроб, който се превръща в сцена на Възкресението. И двете са пространства, които по никакъв начин не съответстват на царственото достойнство на предвечния Син на Бога. Но именно скромността, непретенциозността и липсата на фанфари са постоянен белег на Христовия път.

А тук има и още нещо в тази насока. И в двата случая разказвачите споменават съвсем малка група свидетели. Малцина присъстват на раждането, малцина са и при погребението. Божият Син влиза в този свят почти в условия на самота, незабелязан от улисаното в своите си неща човечество. И почти по същия начин бива погребан – независимо от катаклизмените събития около самата смърт, при погребението присъстват само шепа хора. Но именно там, встрани от голямата сцена, в периферията на общественото внимание, в тези сходни мотиви и огледални образи на Христовото раждане и погребение – именно там започва и се разгръща най-важното събитие в историята: делото на изкуплението.

Всичко това ни води неизбежно към един по-дълбок въпрос. Какво всъщност се случва в този ден на тишина?

Шабат след „Извършено е“

Тук може би е мястото да отбележим и още една нишка. Малко по-рано в същата тази 19 глава Йоан, който единствен сред апостолите е и очевидец на Разпятието, описва как Исус произнася необичайното изявление: „Извършено е!“ (30 ст.). В оригиналния гръцки текст на евангелието това е само една дума: τετέλεσται („доведено е до край“, „изпълнено е“). Това не е въздишка на изтощение, а по-скоро декларация за приключване на спасителното дело.

В контекста на Божия план за изкупление на света тук се съдържат няколко пласта значения. Изпълнена е съвършената и предвечна воля на Създателя (Йоан 17:4). Изпълнена е мисията на Месията (Йоан 4:34; 5:36). Изпълнени са Писанията, които от векове сочат към този момент (Лука 24:44; Псалом 22; Исая 53 гл.; Мат. 5:17; Йоан 19:28). Завършено е изкупителното дело (Евр. 9:12; 10:10,12-14; I Пет. 3:18). Напълно е уреден човешкият дълг пред Бога (Кол. 2:13-14; Рим. 3:24-26; 5:8-9; I Кор. 6:20). Старото отстъпва, настъпва нов ред (Евр. 8:13; 9:15; II Кор. 5:17; Мат. 27:51).

Дали ще е твърде насилено да посочим и че „извършеното“ (τετέλεσται) изкупление прави далечна алюзия към Битие 1–2 гл., където след шестия творчески ден Създателят обявява, че всичко е станало „твърде добро“, а след това „си почива“ на седмия ден, шабат (Бит. 2:2)? Завършеното дело на сътворението тогава е последвано от почивка. А сега, в разказа на Йоан, завършеното дело на изкуплението също е последвано от цял съботен ден покой. Ден без действия, без изявления, без раздвижване.

Велика събота стои именно тук – между изпълненото в съвършенство Христово дело на кръста и предстоящата възкресенска радост от Христовия триумф над смъртта. Тази съботна пауза не виси във вакуум, не отеква в празнота. В нея е заложено напрежение – огромното напрежение между смъртта и живота, което всеки ден усещаме в собственото си битие. В тази мълчалива събота ни е подарено време за нашето собствено притихване, осмисляне, съзерцание.

Това е затишие, през което можем да наситим сърцето си с библейски прочити, честни молитви и хвалебни химни. Това е антракт между най-значимите събития в човешката история, в който ни се дава шанс да надзърнем в дълбокия кладенец на смъртта, да съпреживеем болката от загубата, дори да се ужасим от безвъзвратния характер на човешката кончина. И именно в това обтегнато и тягостно напрежение да се доверим на Божия промисъл. Бог има план и знае какво прави.

Така ще преживея Велика събота – със задържан дъх, пресъхнали сълзи, преклонено сърце и поглед напред.

Автор: Влади Райчинов