Вървях бавно и тежко.
Стъпка.
Нагласяне на товара.
Стъпка.
Въздишка.
Стъпка.
…
Не виждах много пред себе си, защото главата ми бе сведена под товара.
Усещах всеки мускул на тялото си напрегнат.
Всяка стъпка напред беше борба.
Лицето ми бе мокро.
Пот ли бе това или сълзи?
Не знаех още колко остава пред мен.
Силите ми отдавна бяха свършили.
Задвижваше ме по-скоро упорството и инерцията на носенето.
Но не знаех до кога.
До кога ще издържа преди да падна под товара си…
Присвих очи и поставих крак върху поредния камък.
Някой ми подаде ръка.
Мъжка.
Стабилна.
Здрава.
Изплаших се.
Не знаех, че има някой друг на тази пътека.
За малко да падна назад от изненада.
Но все пак поех ръката.
Кой би отказал помощ след такова изкачване с този товар.
Някой сякаш ме изтегли напред.
Не усетих следващите крачки.
Искаше ми се да видя чия е ръката, но не можех.
– За къде с този багаж? – чух мек и топъл глас.
– Напред, към върха. – отговорих смутено.
– Не ти ли тежи?
– Едва издържам – въздъхнах аз.
– А защо го носиш? Нямаше ли табели по пътя?
– Аа, имаше. Пишеше да го предам… – опитах да скрия смущението си – … но си помислих, че никой не може да го носи освен мен.
– Така като гледам и ти май не можеш да го носиш. – засмяно ми отговори той.
Неловко мълчание.
– А искаш ли сега да го предадеш? – подкани ме той.
– Не съм съвсем сигурна. Никой не може да го носи така, както аз го нося. Не знам дали ме разбираш. Тук са най-скъпите ми неща. Най-ценните. Най-милите. А ако някой ги изпусне или изгуби… – започнах да нареждам.
– Добре, разбирам. Не е лесно да дадеш на някой друг най-ценните си неща. Това е нормално.
– Мда… – съгласих се безгласно.
– Но ако познаваш този, на когото ги дадеш, няма ли да ти е по-спокойно?
– Предполагам. Вероятно си прав.
– А ако се окаже, че вече го познаваш и просто си забравила, че можеш да му се довериш?
– Не съм сигурна, че те разбирам.
– Ами, когато стъпи на пътеката, ти се запозна с мен. Помниш ли?
Да, този глас ми беше познат.
Но толкова време вече вървях сама, че изобщо не бях се сетила за него.
– Да. Спомням си.
– А помниш ли, тогава ти казах, че не е нужно нищо да носиш върху себе си, защото Аз се грижа за всеки, който е на тази пътека и можеш винаги да ми предадеш всеки твой товар.
– Имаше нещо такова…
– Искаш ли да ми предадеш товара си сега? Преди да си се контузила от него.
Замислих се.
В началото наистина Му давах всичко и пътят беше много приятен и лек.
Помня как подтичвах нагоре.
Кога съм спряла да Му предавам товарите си?
Как съм забравила колко леко е да вървиш без нищо върху себе си?
– Да. Може ли да ги предам сега? Удобно ли е?
– Винаги е удобно. Все пак си на Моята пътека и аз съм обещал винаги да нося това, което ми предаваш.
Замислих се още веднъж за всичко, което носех на гърба си. Мечтите. Спомените. Страховете. Борбите. Грижите.
– Да, искам да ги предам. – чух решителния си глас някак отстрани.
В миг Някой сне всичко от гърба ми.
Можех да дишам свободно.
Поех въздух с пълни гърди.
И ето ме… някъде там по склона на живота… предавайки товара на всичко, което съм носила върху себе си…
А сега бях свободна.
Погледнах нагоре… сега вече можех…
Пухкав облак се простираше на няколко метра напред по пътеката.
Слънцето го огряваше косо и той изглеждаше като златен.
Небето горе бе пълно с простор.
Лек повей ме погали.
Беше време да тръгвам отново по пътя.
Дано не забравя и пак да започна да събирам товар…
Иглика Цекова