Затова, така казва Господ, Светият Израилев: Когато се покаеш и си починеш, ще бъдеш спасен; в тишина и надежда ще бъде силата ти; но не послушахте.

Исая 30:15

Всеки копнее за спокойствие. За място, където се чувства сигурен, в безопасност, приет, където да не се труди, бори, доказва, защитава. Където е обичан. Това място, обикновено, е домът. Кой дом? Къде сме приети и обгрижени безусловно? При Бога! Затова и в друг превод вместо думата „покаяние“, тя е „завръщане“, като препратка за Блудния син и Бащата.

За покаянието е ясно. Нормално е преди да влезеш у дома да си изуеш мръсните обуща и да си измиеш поне ръцете. Или иначе казано – да си изчистиш сметките.

Ами почивката? Как тя, освен покаянието, спасява? Как ни дава достъп обратно към Дома? Защо почивката стои като заповед? Не е ли естествен стремеж на човечеството, за който няма нужда от подканяне?

Защо Неемия казва като голяма привилегия, като разкриване на голяма и добра тайна в 9 гл., 13 ст.:“и им направи позната светата Своя събота“?

А пък в Евреи се цитира 95 пс., 10,11ст.: Четиридесет години негодувах против това поколение, И рекох: Тия люде се заблуждават в сърце, и не са познали Моите пътища; Затова се заклех в гнева Си, че няма да влязат в Моята почивка.

Привилегия, но явно не добре осъзната и оценена, затова е и заповед в Декалога…

Липсата ѝ носи проклетия, наказание: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет…“ (Битие 3:19). Изнуряване, труд без отдих…

Може ли човек, докато блъска от сутрин до здрач, да има художествено, творческо, аналитично, осъзнато виждане за себе си, за другите, за живота, за Бога? Има ли сила и желание да се самоанализира, да се вслушва във вътрешния си глас, да се покайва?

Затова спасението включва и завръщане, и почивка…

Защо в тишината и надеждата е силата?

Ами как можеш да почиваш шумно? Как можеш да се ориентираш или да чуеш, да разбереш, докато вдигаш шум, докато говориш? Знанието, умението, отговорът, изходният път се получават не когато излъчваш, но когато си пуснал „антените“ си, когато се съсредоточаваш да хванеш, да уловиш.

Надеждата пък е средството, чрез което въпреки преградите, опозицията, съмнението, липсата на положителни сигнали, продължаваш напред. Не знаеш какво те чака по пътя, но знаеш Кой те чака в края му – Добрият Баща с отворени обятия, без укор, с мехлем за раните, дреха за достойнство и защита и изрядна храна, а не рожкови.

Диляна Николова