Истинската надежда никога не може да се осланя на общественото развитие.
Наистина, погледнато в достатъчно голям мащаб, всяко зло бива победено, всяка лъжа изобличена, а освен това човечеството напредва в опознаването на природните закони и въвеждането на технически иновации, докато големите проблеми, стоящи пред всяка епоха, биват разрешавани.
Но този щрих е твърде едър за мащаба на човешкия живот и възлагането на нашата цялостна надежда на смислен обществен процес, ни обрича на покруса. Погледнато през очите на личния живот, общественото развитие прилича на хаотичните браунови движения на субатомните частици и трудно може да се види цялостен положителен смисъл. Дори краткият човешки живот е достатъчен, за да бъдем свидетели на обрати, резки промени и катастрофи, наред с възторг, приливи на въодушевление и видимо подобрение.
Но ние не можем да живеем по този начин. Съвременният човек, свидетел чрез информационната свързаност на безкраен поток от събития, се оказва заклещен между хаоса от общественото развитие на света и празнотата и забравата, които повяват от гарантирания край на човешкия живот. Това е напрежение, от което се опитваме да избягаме и всячески се стремим да игнорираме, но е едно от сигурните ни съприкосновения с реалността.
Да, животът е хаотичен, а също краен, при това кратък.
И двете неща са безкрайно реални, а в същото време изглеждат безкрайно несъответстващи на нашите настройки към живота. Ние искаме да живеем и то искаме да живеем в справедлив и смислен свят.
И този наш вътрешен импулс е твърде съществен, за да го пренебрегнем. Всички останали наши импулси имат своя отговор в реалността. Гладът ни говори за това, че има храна, нуждата от топлина – че има дрехи и горива, беззащитността пред стихиите – че съществуват жилища, самотата – че има други човешки същества, с които да се сближим, половото влечение – че съществува интимна близост.
И там някъде сред базовия ред на нашите нужди е и тази специална нужда – от трайност и смисъл. Тази нужда изглежда толкова неотговорена на фона на видимия свят. Изглежда така странно, както ключът с неговите непрактични и неподходящи за нищо форми за човек, който никога не е знаел, че съществуват заключващи механизми за врати.
Днес разбирам, че повечето приятели, които четат това, се чувстват съкушени и потиснати. Но с най-голямото си уважение ще си позволя да кажа, че тази безнадеждност не се дължи на неадекватното и разрушително развитие на света около нас. Дължи се на факта, че търсим отговор на нуждата ни от смисъл и трайност на място, където няма как да бъде задоволена. Или ако се върнем на метафората горе – опитваме да използваме ключа, за да вършим с него неща, за които не е пригоден. И когато не се получи, преживяваме покруса и разочарование с изранени пръсти и изкривен ключ в ръце, изтощени от пропиленото време.
На този свят съществуват тайни, но има една истина, която е наричана тайна, въпреки, че е сред най-известните информации. И е тайна, защото човек през своя живот може да мине стотици пъти покрай нея и изобщо да не се сети, че това е единствената секретна (тайна) ключалка, за която е предназначен онзи странен предмет, който не знаем за какво служи, но усещаме, че е много важен. Говоря за секретния ключ.
И в дни на покруса и отчаяние, казват, че секретната ключалка отново се изправя пред нашите очи. Дали този път няма да опиташ да използваш ключа? Поръждясалия, поизкривения, който почти си се убедил, че не служи за нищо, но така и не си се решил да изхвърлиш и носиш със себе си, с някаква смътна надежда?
Удивителната тайна, която ще се разкрие е, че си обичан с любов по-голяма, отколкото можеш да понесеш и осмислиш. Че животът ти е по-специален и ценен, отколкото изобщо си можел да допуснеш. И че участваш в история, по-смислена и величествена, отколкото си бил способен да се надяваш.
Един от хората, които за първи път се изправя пред тази реалност, по-късно ще напише: „И без противоречие, велика е тайната на благочестието: – Тоя, „Който биде явен в плът, Доказан чрез Духа, Виден от ангели, Проповядан между народите, Повярван в света, Възнесен в слава“ (1 Тимотей 3:16).
Може би днес е денят, в който да опиташ.
Ако се спреш пред заключената врата, но този път забележиш странното нещо, което се намира точно под дръжката, ако използваш ключа, ще се отвори врата към реалност, която е толкова завладяваща, че повечето вкусили, са приели да я наричат Блага вест. Светът няма да се промени, краткотрайният човешки живот няма да бъде заменен от някаква неестествена превъзбуда. Но в теб ще започне една промяна, с която ден след ден, месец след месец и година след година ще се убеждаваш, че си открил тайна, която променя непоносимата картина на хаос и временност в една нова перспектива. Надеждата в Христос няма да те направи безразличен и бездеен към този свят. Тя ще постави център на тежестта и опора, заради които в дни като днешния не сме потопени в спускащ се мрак и усещане за загуба, а сме способни да работим с надежда, да се свързваме с хората и да обичаме.
Защото сме обичани с любов, която е победила мрака, от Един, който е понесъл целия хаос и разруха върху тялото Си. И тази Блага вест променя всичко.
Момчил Петров