Скъпа Деси, благодарим ти, че прие да споделиш свои спомени във връзка с юбилея на ЕВ. Ти си сред хората, работили в първите години от създаването на медията в едно непредсказуемо бъдеще.
ЕВ: Какво беше усещането – да се включиш в работата на ЕВ – една прохождаща медия във време на промени и несигурност?
Деси Рангелова: Толкова години минаха оттогава, че трябва да разровя паметта си и да се върна в миналото, за да си спомня онези времена. За съжаление беше отдавна и дори не помня детайлите, за да ги споделя. Но всъщност фактите са, че се дипломирах в Софийския университет с богословие и журналистика през 1997 година, и моята добра приятелка Рени Стоянова ме препоръча на Стойко Петков. Тя знаеше, че търся стабилна работа. Да, аз сътрудничех в БНР, защото специалността ми е именно радиожурналистика.
Никога не ми е било мечта да работя в печатна медия. Аз съм динамичен човек, скоростен и обичам да правя нещата бързо. Но, приех тази възможност и започнах да се уча. С мен работеше едно момиче по онова време, Цвети Калайкова. Двете тръгнахме по този път, не беше лесно, имаше търкания, но каузата си заслужаваше. Както споменах, аз съм се обучавала за радиожурнаслист, даваха ми шанс да чета някакви неща, започнах да участвам и в производството на телевизионното предаване. Това ме направи универсален боец в християнските медии. Тук беше мястото, в което отново Рени Стоянова ме покани да стана член на СБЖ.
ЕВ: Какви трудности срещахте в първите години на това служение?
Деси Рангелова:
Журналистиката е занаят, ти или си журналист или не си. Просто се усъвършенстваш в занаята. Или можеш да пишеш, или не можеш. И Стойко Петков, и Петър Христов тогава много ни подкрепяха, даваха ни свобода, помагаха с контактите.
В онези години срещнахме истински ценни хора, християни, които знаеха как и можеха да пишат, да изпращат послания. Превеждахме за гоненията на християните по света. Редовно пишехме за талибаните, без да подозирам, че през 2006 година аз самата ще замина за Афганистан и в Кабул ще отразявам войната.
В Журналистиката е много важно да си любопитен, отворен към хората, за да се учиш. От всеки човек можеш да научиш нещо важно, което да ти помогне след това в писането и при правенето на новини.
ЕВ: Какво научи за себе си и собствения си потенциал и възможности, докато работеше за ЕВ? С какво те обогати?
Деси Рангелова:
Мисля, че отчасти отговорих на този въпрос. Човек трябва да остане здраво стъпил на земята, но да вярва твърдо, че Бог е с него, подкрепя го, води го. Най-ценното за мен останаха приятелствата и контактите, прохождането в телевизионното производство. Стойко Петков ни осигури провеждането на курсове със специалисти от Нидерландия. До ден днешен помня техните уроци и съм уверена в себе си.
ЕВ: Моля, сподели незабравим спомен или събитие, свързано с работата ти за ЕВ.
Деси Рангелова:
Едно от най-запомнящите се неща, които направихме, е свързано с цялостната работа на Студио 865, а то е заснемането и монтирането на документалният филм за папа Йоан Павел II. Тогава се събра много силен екип Красимир Стоичков, Свилен, Йосиф, пътувахме навсякъде с папата и се получи страхотен продукт – документален филм. Другото, което е безценно, че по онова време успях да запиша спомените на спасените български евреи през Втората световна война, тези които беше записвал и Стивън Спилбърг. Ако тези неща се пазят – те са златен фонд.
ЕВ: „Евангелски вестник“ винаги се е старал да насърчава единството между християните от различните конфесии. Като възпитаник на Духовната академия и журналист каква е твоята препоръка за работата на вестника в бъдеще?
Деси Рангелова:
Аз ги наричам деноминации. На мен Бог ми е вложил в сърцето да бъда мост между различните деноминации. Винаги и по-важно да се търси общото и единството. Човешката природа така е устроена, че все иска да воюва да разделя, да владее… Да, но по-ценно е да обединяваш, да градиш, да търсиш това, което ти обединява, защото реално всички ние сме деца на Бога. Той обича всеки от нес и се грижи за всеки по един и също начин.
Според мен е важно вестникът да остане чист от негативност и съдене. Нека това е платформа, в която да се разисква, изказват мнения, обсъждания за нещата, които изграждат Църквата на Бога. Не казвам да е беззъб и безкритичен, но нека всичко има една цел – градивност.
Не е лесно един вестник в днешно време да съществува. Преди излизаше на хартия, сега е само онлайн издание, но е важно пишещите таланти на Бога да могат да изразяват себе си и да предлагат мислите си на останалите християн.
Дерзайте!
