Християнското обяснение на възобновения интерес към духовността е съвсем просто. Ако нещо подобно на християнската история е истина (с други думи, ако има Бог, Когото можем да познаем най-ясно в Исус), този интерес е точно това, което би трябвало да очакваме; защото в Исус ние виждаме Бога, Който обича хората и иска те да познаят и да отговорят на тази любов. Всъщност точно това би трябвало да очакваме, ако някоя от историите, разказвани от религиозни хора – тоест от огромното мнозинство от хората, които някога са живели – е вярна: ако съществува някаква божествена сила или същество, то поне е мислимо, че хората биха сметнали, че някакъв вид взаимодействие с това същество или сила може да е привлекателна или поне интересна.
Точно затова съществуват такива неща като религии. Когато астрономите забележат, че дадена планета се държи по начин, който не могат да обяснят, наблюдавайки другите вече известни планети или със самото Слънце, те предполагат съществуването на още една планета от такъв вид, размер и местоположение, че да обясни странното поведение. Всъщност така са открити по-отдалечените планети. Когато физиците открият явления, които не могат да обяснят по друг начин, те постулират нови същности, които сами по себе си не могат да бъдат пряко наблюдавани и които да ги обяснят. Така кварките и други подобни странни неща са навлезли в нашия език и разбиране.
От друга страна, част от християнската история (а също и от еврейската и мюсюлманската), е, че човешките същества са били толкова сериозно увредени от злото, че се нуждаят не просто от по-добро самопознание или по-добри социални условия, а от помощ и дори от спасение отвън. Трябва да очакваме, че в търсенето на духовен живот много хора ще приемат варианти, които, да не казваме нещо повече, не са най-доброто за тях. Хората, които дълго време са изпитвали глад за вода, ще пият всичко, дори и да е замърсено. Хората, които дълго време не са се хранили, ще ядат всичко, което намерят – от трева до сурово месо. Така че сама по себе си „духовността“ може да се окаже както част от проблема, така и част от неговото решение.
Разбира се, има и други начини да се обясни както жаждата за духовност, така и странните неща, които хората понякога правят, за да я задоволят. Много хора на различни етапи от историята, като последните двеста години в западния свят са един от тези периоди, са предлагали алтернативни обяснения за това усещане за общо духовно търсене. „Глупакът казва в сърцето си: “Няма Бог”” – това е присъдата на един древен израелски поет (Псалм 14:1 и др.) – но има много хора, които твърдят, че глупакът е вярващият. Духовността е резултат от психологически сили, казва Фройд, като например проектирането на спомените за бащиния образ върху космически екран. Всичко това е въображение, пожелателно мислене, или и двете. Фактът, че хората са жадни за духовност, не доказва нищо. Ако призивът към духовност, който чуваме, може да се тълкува като ехо на глас, то той се губи във вятъра толкова бързо, колкото се е появил, оставяйки ни да се питаме дали сме си го въобразили, или ако наистина сме чули нещо, то е било просто ехо на собствените ни гласове.
Но все пак си струва да си зададем въпроса защо жадуваме за духовност. В края на краищата, ако съвременното ѝ търсене се основава на идеята, че „там някъде“ има някой или нещо, с когото (или с което) можем да бъдем в контакт, и ако тази идея в крайна сметка е напълно погрешна (така че в този смисъл ние, хората, сме сами в космоса), тогава духовността може да не е просто безобидно търсене. Всъщност тя може да бъде опасна, ако не за нас самите, то поне за онези, чийто живот се влияе от това, което казваме и правим. Някои твърдоглави скептици, виждайки щетите, нанесени от (както те ги наричат) религиозните фанатици – атентатори самоубийци, апокалиптични фантазьори и други подобни, обявиха, че колкото по-скоро признаем цялата тази религия за вид невроза и не ѝ обръщаме повече внимание или дори се опитаме да я забраним напълно или да я ограничим до безопасността на лично мнение пазено за себе си, толкова по-добре. От време на време чуваме по радиото или четем във вестника, че някой учен е открил неврона или дори гена, който контролира това, което изглежда (за субекта) като „религиозни“ преживявания, в резултат на което тези преживявания се обявяват за единствено вътрешни умствени или емоционални събития. Подобни преживявания, колкото и силни да са те, не биха били знак за външна реалност повече, отколкото зъбоболът ми е знак, че някой ме е ударил по челюстта. Трудно е да се докаже, особено на един убеден скептик, че моите духовни преживявания имат някакво значение за външната реалност.
Духовност и истина
Една от обичайните тактики, които скептиците използват в този момент, е релативизмът. Ясно си спомням как в края на разговор за християнската вяра един приятел от училище ми каза с раздразнение: „Очевидно е вярно за теб, но това не означава, че е вярно за някой друг“. Много хора днес се придържат точно към тази позиция.
Да кажеш „Това е вярно за теб“ звучи добре и толерантно. Но то работи само защото изкривява думата „истина“, така че тя да означава не „истинско откровение за начина, по който нещата се случват в реалния свят“, а „нещо, което наистина се случва във вас“. Всъщност да кажеш „Това е вярно за теб“ в този смисъл е повече или по-малко равносилно на това да кажеш „Това не е вярно за теб“, защото въпросното „то“ – духовното усещане, съзнание, или преживяване – предава много силно послание (че има любящ Бог), което оспорващият свежда до нещо друго (че изпитваш силни чувства, които тълкуваш погрешно в този смисъл). Това се съчетава с няколко други натиска, които са се обединили, за да направят самото понятие „истина“ силно проблематично в нашия свят.
След като разберем, че репликата на скептика сама по себе си е свързана с проблеми, ще се върнем към възможността широко разпространеният глад за духовност, за който се говори по различни начини в целия човешки опит, да е истински знак за нещо, което остава зад ъгъла, извън полезрението. Може би това е ехото на един глас – глас, който ни зове не толкова силно, че да ни накара да се вслушаме в него, независимо дали искаме или не, но не и толкова тихо, че да бъде заглушен напълно от шума, който звучи в главите ни и в нашия свят. Ако той се присъедини към страстта за справедливост, някои биха могли да заключат, че си струва поне да се вслушат в по-нататъшното ехо на същия глас.
Автор: Н.Т.Райт
Превод: Радостин Марчев
