„В началото бе Словото…“ (Йоан 1:1) говори за изначалната сила на изреченото, на творящия звук. Но именно написаното му дава безсмъртие.
Можем да го погледнем така: Словото поражда света, а записването го запазва.
Ако апостол Йоан не беше го написал, това „Слово“ щеше да е просто отзвучала реплика в пустинята на времето. Писането е като ковчег и в него идеите преживяват потопите на забравата.
Затова смело можем да кажем: „Словото създава началото, писането го прави вечно.“
Отнесено към нас – към онези, които говорят и към онези, които записват това, което са казали, се оказва, че да говорим е по-лесно, защото думите отлитат.
Да пишем е смело, защото думите остават.
Писането е разговор, от който няма бягство.
Който говори, рискува да не бъде чут.
Който пише, рискува да бъде запомнен.
Когато пишем, думите остават – черно на бяло. Не можем да ги върнем, както една реплика, казана набързо и забравена след пет минути.
Писането изисква повече отговорност и уязвимост, защото показваме мислите си под прожектор. Освен това писменият текст кани читателя да се връща към него, да го анализира, да ни „хване в крачка“, ако има в какво.
Говоренето е по-бързо, по-инстинктивно, често се разминава с „ами то не го казах точно така“. Докато написаното е като подписан договор със самия себе си.
И да, да пишем много и смислено е акт на смелост. Особено в свят, в който всички говорят, а малцина са готови да бъдат прочетени.
Автор: п-р Ангел Пилев