„Не можеш вечно да стоиш в твоето си ъгълче в гората и да чакаш другите да дойдат при теб. Понякога се налага ти да идеш при тях.“ 

(Мечо Пух, A. Милн)

Мечо Пух, „мече с много малко ум”, може да не е теолог, но схваща нещо фундаментално за човешката природа. Лесно е да се оттеглиш в „твоето си ъгълче” – било то физическо отстъпление, или емоционална изолация, когато нещата станат трудни. Може да чакаш някой да те забележи, да ти даде мед или просто да те попита: „Как си?”. Но Пух, макар и често разсеян от глада си, знае, че приятелството (и животът) изискват движение. Изискват ние да станем и да направим първата крачка. В края на краищата, Голямата гора няма да се облагороди сама, нито пък сама ще се породи онази „толкова обич, от която всички се обнадеждиха”, ако всеки си стои в хралупата. 

Същото послание виждаме и в Словото. Ние сме създадени като общност – не като самотни индивиди. Апостол Павел ни напомня за това с образа на Тялото Христово: „…за да няма раздор в тялото, а частите да се грижат еднакво една за друга. И ако страда една част, всички части страдат заедно с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея“ 

(1 Коринтяни 12:25-26). 

Това не е пасивна общност, която чака. Вярата ни призовава да излезем от нашата зона на комфорт и да влезем в зона на служение – да отидем там, където е нуждата, без да чакаме да ни поканят. Може да ни коства нещо, може да се наложи да преодолеем умора или апатия, но в крайна сметка всички имаме нужда от онази надежда и онзи мир, който никой ум не може да схване – защото черпим силите за него от един вечен Извор. 

Марти Райчинов