Обикновен. Цял живот ме е отблъсквала тази дума.
Само за сравнение – специален звучи толкова по-добре.
Всичко ѝ е по-хубаво на тази дума!
Обикновен е толкова прозаична дума, че чак не искаш да я запомниш.
Нито да я казваш.
Дори не искаш и да я чуваш.
Сблъсъкът между обикновеното и специалното винаги е бил част от мен.
Има неща, които са толкова дълбоко загнездени в нас, че трябва да стигнем до невръстните си години, за да открием произхода им.
Личната ми борба с обикновеното е по този начин.
Затова поемам път към своето детство.
Първо дете съм. Желано и чакано. На две и половина съм станала кака за първи път. Вторият ми брат е роден, когато бях на дванадесет. В близкото ни обкръжение имаше и двама по-малки братовчеди.
Реално погледнато нямам нито един спомен, в който да съм дете и да мога да се държа като дете. Думите, които са станали мой вечен спътник в живота са: “Ти си най-голяма. Трябва да бъдеш пример за всички.”.
Тези думи съм чувала толкова пъти от цялото си семейство, че са се превърнали в мой вътрешен глас.
Аз съм най-голяма.
Трябва…
…Да бъда…
…Пример…
…За всички.
Ето я вътрешната мотивация, стояща зад толкова години усилен труд. Как се изразяваше това в миналото? В общи линии тези две изречения се превеждаха като:
Ти си голям човек.
Ти носиш отговорност за всички по-малки от теб.
Ти трябва да се погрижиш за всички.
Ти трябва да намериш начин да се справиш със ситуациите.
Ти нямаш право на провал.
Ти трябва да си отличен ученик.
Ти трябва да си добър човек.
Ти трябва да се справяш с всичко, за да може другите около теб да имат добър пример.
Това е накратко начинът, по който съм израснала.
Това са съзнателните и подсъзнателните гласове, които съм чувала.
Спомням си го, като че е станало вчера. Всички възрастни толкова често казваха името ми, че можех да го чуя наум дори с точната интонация.
Помня как се качвах на тухлената ограда и лягах на козирката ѝ, за да остана за малко насаме със себе си. Там, легнала на грубата повърхност, скрита сред листата на лозите, имах свое място. Това беше място за сълзи, размисли и борби.
Моят изход от света. Затварях очи и чувах как някой ме вика. Никой не ме викаше, но усещането ми беше да съм вечно нащрек. И аз бях такава.
Отличничка.
Не поемах рискове.
Избягвах всичко опасно.
Не бягах от училище.
Нямах лоши приятели.
Нямах лоши избори.
Нямах свой глас.
Аз не бях точно човек – бях функция на необходимостта.
Може би по-точно би било да се каже, че не биваше да бъда човек. По-подходящо беше да съм козируващ войник.
Моята роля бе да подпомогна на всеки около мен.
Моята стойност се изразяваше в моята полза.
Ето тук се намира и коренът на моя вътрешен бунт срещу обикновеното и блянът да бъда специална.
Аз бях обикновена по функция.
Нямах избор.
Но бях специална по сърце.
Макар да не можех да го преживея в реалността.
Аз бях обикновена в най-обикновения смисъл на думата. Дете, което не създава грижи и проблеми. Слуша, доколкото се вижда, и изпълнява, доколкото се очаква. Но мразех тази своя обикновеност.
Мразех я силно и всеобхватно.
Виждах как другите около мен имаха избор, можеха да грешат, можеха да се оплакват, можеха да бъдат специални.
Беше им позволено.
На мен – не.
Това произвеждаше в мен дълбок и тежък разрив.
Исках да съм специална.
Но можех да бъда само обикновена.
…
Някъде около шестнадесет години имаше момент, който промени баланса в мен.
Срещнах любов, която не иска нищо от мен, за да ме приеме.
За пръв път виждах нещо подобно.
Приемане.
Любов.
Грижа.
Свобода.
Избор.
Видях, преживях и опитах какво означава да бъдеш приет такъв, какъвто си.
Да бъдеш ценен. Да бъдеш обичан.
Не можех да повярвам, че това е възможно за мен.
Беше толкова хубаво, че почти нереално.
Срещнах Божията любов. И това ме промени.
За миг.
В една нощ.
В същността си вече не бягах от обикновеното, нито търсех специалното.
Просто позволих на истинската любов да ми покаже коя съм аз в действителност.
…
Разбира се, толкова дълбоки вътрешни концепции се изкореняват постепенно с труд и постоянство.
Днес, приближавайки четиридесет, все още се уча да бъда свободна от моя детски емоционален товар.
Уча се да бъда свободна.
Да приемам обикновеността с по-леко сърце.
Да си позволявам да не бъда пример за никой, а да взимам решенията си сама.
Уча се да бъда специално обикновена.
Сигурно ще се уча още години наред, но съм обнадеждена.
Аз съм обикновена.
Аз съм и специална.
Аз съм себе си.
