Големият философ Бъртранд Ръсел веднъж казал, че когато хората имат достатъчно храна, те започват да пълнят умовете си с дълбоки мисли. Неговата идея е проста. Трябва да осигуриш физическото си оцеляване, преди да си в състояние да се заемеш със сериозно мислене. Но когато задоволят своя физически глад, хората започват да осъзнават, че съществува един по-дълбок глад – копнеж по нещо, което да ги задоволи истински. Не е за учудване, че толкова много сериозни човешки мисли се фокусират върху темата за празнотата.
Кое е това нещо, което истински ни задоволява? За някои отговорът е в постиженията – да правиш нещо, което носи истинска промяна в света и ни кара да усещаме, че сме оставили следа. За други отговорът е в личните отношения. Единственото нещо, което истински удовлетворява, са отношенията, които изграждаш със значими хора. Но както и да изберем да дефинираме идеи като „удовлетворение” и „задоволство” един простичък житейски факт е, че това са нещата, заради които животът си струва да се живее. В същото време мнозина чувстват, че всяко задоволство или удовлетворение им се изплъзва („Каквото и да е това, което може да удовлетворява истински и дълбоко, аз все още не съм го открил.”)
Има хора, които никога не го намират. Някои от нещата, които изглежда, че носят задоволство, в края на краищата не отговарят на обещанията, които са правили. Платон, вероятно най-великият от великите класически гръцки философи, казва, че човешката природа прилича на течащ съд. Веднага щом го напълниш, той започва да се изпразва.
Ако съществува нещо, което притежава силата да удовлетворява истински и дълбоко, тогава за мнозина това е нещо неизвестно, обвито в тайна и мистерия. Ние се прехвърляме от едно нещо към друго, оставайки там само толкова време, колкото ни е необходимо, за да разберем, че то не е това, на което сме се надявали, преди да продължим нашето търсене на удовлетворение. Най-сигурното нещо на нашето време изглежда е увереността, че удовлетворението не може да бъде намерено никъде. Ние се скитаме наоколо, търсим без да намираме, копнеем без да изпитваме задоволство.
Често се казва, че преследването на щастието е най-фундаменталното човешко право. Но това щастие се оказва изненадващо измамно. Толкова често тези, които дейно търсят щастието, откриват, че то изтича през пръстите им. То е един идеал, който е лесно да бъде изказан с думи, но изглежда, че остава извън нашия обсег.
Ние отдавна сме свикнали с мисълта, че най-богатите хора на света често са най-нещастните и все пак не можем да видим иронията в това. Може би това е просто един от тъжните, малки парадокси да бъдеш човек. Може би просто трябва да свикнем с факта, че винаги ще се проваляме в своето търсене на щастие. Може би една жестока ирония на човешкото съществуване е, че нещата, които мислим, че ще ни направят щастливи, не успяват да постигнат това. Както казва Робърт Луис Сивънсън: „Пътуването с надежда е по-добро от това да пристигнеш.”
Но защо? Може би понеже често нашето очакване на това, което ще намерим, се оказва много по-голямо от това, което действително намираме. Ако нещата просто са такива, тогава е по-добре да свикнем с това. Изглежда, че няма особена полза от това постоянно да се надяваме на нещо по-добро, когато толкова често сме били разочаровани в миналото.
Може би. Или може би има друг начин да погледнем на тази основна човешка опитност. Може би тя се опитва да ни каже нещо. Може би тя сочи към нещо – нещо, което ние все още не знаем, но за което подозираме от това, което знаем. Изглежда, че има нещо, което лежи отвъд нас, което тайно ни привлича. Може би отвъд хоризонта на нашия опит съществува един друг свят, свят, за който знаем единствено от намеци и слухове. Това е все едно да живеем на брега на океана и от време на време да виждаме странни растения, изхвърлени на пясъка – сигнал, че има нещо отвъд нашия хоризонт, което престои да бъде открито. Или, подобно на гръцкия философ Аристип, който претърпял корабокрушение на брега на остров Родос, можем да видим знаци и образи на брега, които намекват, че не сме сами. За Аристип тези следи по родоския бряг били улики за нещо много по-дълбоко.
Възможно ли е нашите най-дълбока интуиции за справедливост, истина, красота и смисъл по подобен начин да са знаци за една друга реалност? Както се изразява философът Джон Котънхам, може би „нашите блещукащи морални намеци” могат всъщност да са насоки към „крайния източник на всичко добро.”
Представете си, че нашият копнеж за удовлетвореност сочи към нещо, което все още ни предстои да открием – нещо, които наистина е способно да ни удовлетвори?
Ами ако нашият копнеж е указание за смисъла на вселената?
Ами ако нашето чувство на празнота е знак, сочещ в определена посока?
Ами ако трябва да изследваме каква може да е тази посока и какво ни очаква там?
И как могат човешките думи да изразят подобна реалност?
Една от любимите ми книги е La Symphonie Pastorale, натрапчива новела от Андре Гиде. Книгата ни пренася във френско говореща Щвейцария през 90-те години на XIX век и разказва историята за сложните отношения между протестантски пастир и едно момиче, което е сляпо от раждането си. Това е забележително сложна творба, фокусираща се върху напрежението между баща и син и техните сложни общи отношения с Гертруд, сляпото момиче. Особено интересен е начинът, по който пастирът се опитва да предаде на Гертруд неща като красотата на алпийските поляни, прекрасните цветове на цветята, величието на осветените от слънцето планини. Той се опитва да обясни сините цветята до реката чрез цвета на небето, само за да осъзнае, че тя не може да види небето и да разбере сравнението.
Той открива, че постоянно е спъван от ограниченията на езика да предаде красотата на естествения свят на Гертруд. Но как може да изрази това, когато думите са единствените средства, които има на разположение? Той може единствено да продължава да опитва, знаейки, че в този случай реалността, която никога не може напълно да бъде изразена с думи, може да бъде предадена само чрез тези неадекватни думи. Той дори опитва да използва музиката като начин да се свърже с мрачния свят на Гертруд.
Тогава се случва нещо неочаквано. Един очен специалист в съседния град Лозана решава, че състоянието на Гетруд подлежи на лечение и че зрението ѝ може да бъде възстановено. След 3 седмици в болницата в Лозана тя се връща в дома на пастира. Сега тя може да вижда и сама се радва на гледките, които той се е опитвал да ѝ предаде единствено чрез думи. „Когато започнах да виждам,” казва тя, „очите ми се отвориха за един свят, по-прекрасен от този, за който можех да мечтая. Да, наистина, никога не съм си представяла, че зората е толкова ярка, че въздухът е толкова прозрачен и небето – толкова величествено.”
Реалността превишава вербалните описания. Търпеливите и непохватни думи на пастира никога не са могли адекватно да опишат света, който сега тя сама вижда и който трябва да бъде видян, а не само описан.
За християните светът, в който живеем, съдържа насоки и знаци за един друг свят – свят, който ние започваме да опитваме сега, но ще познаем в пълнота само когато дойде краят. Бог е създал света с тези знаци и указания.
Съществува аналогия, едно подобие между това, което ние познаваме, и това, което предстои. Това е принципът, който лежи зад притчите, изговорени от Исус – истории за неща и събития в този свят, които притежават забележителната способност да сочат отвъд себе си към Божието царство. Истории за овце, монети, семена и къщи ни показват как нашите копнежи могат да бъдат окончателно удовлетворени. Така нашето чувство на празнота и копнеж придобива огромно значение. Вместо да бъде просто един дразнещ, досаден аспект от човешкия живот, то се превръща в знак. Това прилича на аналогия, на притча, сочеща към един възможен край на тази празнота. Краят ще премахне болката и ще го замени със задоволство.
Макар аналогиите, които откриваме около себе си, и интуицията в нас самите да не са в състояние напълно да ни подготвят за пълната красота и величие на това, което е отвъд нас, те ни позволяват да започнем да изграждаме една картина за това. Пастирът на Андре Гиде е бил способен да помогне на Гертруд да оцени поне нещо от цветовете в света; но тя е била неподготвена за величието на този свят, когато изненадващо става способна да го види сама. Може би нищо не е в състояние да ни подготви пълно за последната реалност, когато изненадващо се изправим пред нея – освен мисълта, че тя прилича на най-доброто от нашия свят, само че още по-хубава.
Превод: Радостин Марчев
