Беше петък, преди седмица. Прибрах се след работа. Бързах. Щяхме да имаме младежко събиране. Трябваше да се подготвя за него. Отворих Библията. Исках още веднъж да прочета текста, който щяхме да обсъждаме. Пуснах хвалебна музика и се помолих Бог да благослови подготовката ми. В този момент на вратата се позвъни.
Звукът ме откъсна от духовната ми настройка. Ядосах се. Кой може да е? И откъде накъде ще ме прекъсва. Времето неумолимо течеше, а на вратата се позвъни втори път. Станах със смесица от нежелание и възмущение: „Боже, не разбират ли, че съм зает с важни неща?“
Мислех си: кой ли може да бъде? Или идваха да измерят кубиците изразходвана вода, или домоуправителката иска да събере парите за асансьора. Не можеше да е някой от младежите, понеже имаше още 2 часа до събирането. Погледнах през шпионката, но не видях никого. Отворих вратата. Отстрани, точно до стената, стоеше нисък и слаб човечец. Не го познавах. Помислих, че ще ми иска пари. Притворих леко вратата, като че да се защитя или пък да му покажа, че е нежелан.
Мъжът започна да обяснява. Не го чувах добре, понеже мислено се бях пренесъл върху библейския текст, който щяхме да обсъждаме. Не го чувах, но забелязах, че една голяма част от дясната му ръка липсва и беше омотана с бинт. Имаше проблем и с едното око. Това привлече вниманието ми и сега вече го чух. Каза, че му предстои операция и събира пари. Все пак бях познал – искаха ми пари.
Човекът продължаваше да говори, а аз гледах остатъка от ръката му. Вдигнах една от моите здрави ръце в знак да замълчи. Измънках едно: „Чакай“. Притворих вратата. Всъщност направо я затворих. Взех портфейла си. Погледнах вътре и видях, че там има две различни по стойност банкноти. „Ами сега? Коя да дам?“, помислих си аз. Определено моментът не беше подходящ. Имах финансово затруднение. Но пък Бог не ме оставяше и разбрах, че трябва да жертвам с вяра. „Но колко, Господи?“ Нямаше време да чакам за отговор. Все пак човекът стоеше пред вратата, а мен ме чакаше една глава от Библията и подготовка за духовно събиране.
Взех… взех банкнотата с по-малка стойност. Отворих. Бутнах парите в здравата ръка на човека. В нея той държеше още пари. Измънках едно „чао“ и затворих. Уверих се, че съм заключил, и отидох да чета от Библията… В този момент, сядайки над Божието Слово, Бог проговори в мен. Проговори с част от един стих: „… Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“ (Матей 25:40).
Спомняте си тези стихове. В тях Христос говори за козите, които ще бъдат отлъчени от овцете – нарича ги „вие благословени от Отца Ми“. Вика ги да влязат в Царството, което е приготвено за тях от създаването на света. И след това казва, че когато е бил гладен, са Го нахранили. Когато е бил жаден, са Го напоили. Когато е бил странник, са Го подслонили. Когато е бил гол, са Го облекли. Когато е бил болен, са Го посетили. Когато е бил в тъмница, са Го споходили… Спомняте си как те с учудване Го питат: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме… “ (Мат. 25:37).
Част от отговора на Бог в този диалог с праведните е в стих 40 – този, който се появи в съзнанието ми, след като затворих вратата. Веднага изникнаха и по-добри възможности да реагирам в тази ситуация. Можех поне да изслушам човека. Можех да му кажа нещо за Бог – моята Надежда и моя Лекар. Можех да му дам повече пари или поне да му ги дам от сърце. Можех да му дам и брошура, която да му напомня, че Бог го обича. Можех да му предложа да си почине малко или да го попитам дали е жаден или гладен. Сигурно можех да направя още много, но аз бях твърде зает. Бях зает с правилни и богоугодни неща, но нямах очи и сърце за едно страдащо Божие творение. Бях ужасен от себе си. Аз съм човек, който умее да състрадава и да подава ръка на приятелите, които са в нужда. Обичам да чета, да слушам, да говоря, да проповядвам за отношенията между хората, за всеотдайността, за емпатията, за жертвоготовността, за хората, които са посветили живота си, за да служат на другите. Аз самият искам и се старая да бъда такъв, но…
В този момент мислех само за себе си. Егото ми надделя. Бях заглушил Божите думи. Не се покорих на порива, който Той даде в сърцето ми. Стоях като вцепенен и не можех да повярвам. Нямах сили и желание нито да чета, нито да се готвя, нито да участвам в богослужение. Исках да потъна вдън земя. Исках да върна времето назад. Исках, но не можех. Нямах сили да настигна човека и да поправя грешката си. Сетих се и за друг стих: „Не забравяйте гостолюбието; понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели“ (Евр. 13:2).
Ами ако на вратата ми стоеше ангел? Може би звучи прекалено, но и това си помислих. Единственото, което можех да направя, е да застана пред Бог и да си призная. Да бъда честен и открит и да Му кажа колко много съжалявам, че съм Го подвел, че не съм се справил, че не съм постъпил според това, което щях да проповядвам вечерта. А ми предстоеше да говоря за „блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост“ (Мат. 5:7).
Това, което ми оставаше да направя, бе да поискам прошка и да се постарая занапред да не съм толкова зает със себе си. Всъщност една от най-важните теми, за които Библията говори, е заповедта да се обичаме един друг. Словото говори много за взаимоотношенията между нас. Призивът е не само да го говорим и да го четем, а да го живеем. Да го живеем така, както се опитва да го прави Стасия Дабровски, „дамата със супата“. Тази вече 80-годишна жена от 40 години раздава всеки петък супа на нуждаещите се в град Канбера, Австралия. Независимо от времето тази жена е там и помага, грижейки се за хората. Веднъж я попитали колко дълго ще продължава да служи по този начин, а тя отговорила, че ще го прави до смъртта си.
Да служим на другите сме призовани и ние. Понякога се случва да се провалим в това, но тогава можем да се изправим, да изтупаме праха, да поискаме прошка и сила от Бог и да продължим напред благодарение на Неговата милост.